Възрастите на Лулу
- Автор: Grandes Almudena
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: Незир
- ISBN: 954-8077-01-9
- Переводчик: София Каталан
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Възрастите на Лулу». Краткое содержание книги:
— Ами била е много разтревожена очевидно — Пабло редуваше разказа си с къси пристъпи на сдържан смях, който не ми позволяваше да разбера добре какво казва. — Тя искаше Марсело да ти пише и да ти каже да не го правиш никога повече, защото било опасно или нещо от тоя род.
— Но защо? — не успявах да разбера.
— Ти още нямаше дванайсет години, а тя смятала, че това има връзка с някакъв смътен сексуален конфликт, което не можа да уточни, защото нямаше достатъчно въображение, за да формулира някаква конкретна хипотеза. Бе ужасена. Според брат ти била изплашена това да не се превърне в порок, а и не било съвсем нормално — продължи да се смее. — Кармела те изненадала да душиш леглото на родителите си, тяхното собствено легло...
— Наистина не беше толкова интересно, колкото очаквах... — Обективният ми тон, прозвучал почти научно, го разсмя. — И Марсело отказа, нали?
— Разбира се, той отказваше на майка ти всичко, за което тя по принцип го молеше, а освен това беше толкова смешно. — Постепенно изражението му се промени и смехът му се превърна в меланхолична усмивка. — В затвора, смазан, с абсурдна присъда и в абсурдна страна, а майка ти взела да хленчи, че си душела всичко, което намериш под ръка... Променил ти се мирисът, та какво от това, на всички се променя рано или късно. „Освен това си е нейна работа и може да прави каквото иска” — й казал и обърнал гръб с достойнство. Качи се горе, заливайки се от смях — Пабло млъкна за няколко секунди. Не се осмелих да
кажа нищо. Не посмях да се обадя. — В началото се хилих заедно с него, но след това влязох в положението на майка ти, усетих, че си една малка порочница, една потенциална мръсница. Образът ти се запечата в главата ми — гола, душейки фланелката и повтаряйки, че ти се е променила миризмата на тялото. Тази нощ, мислейки за теб, онанирах, като си въобразих какви ли не лудости. Нощ след нощ пресъздавах образа ти: как се криеш по ъглите от братята и сестрите ти, за да се съблечеш и се душиш, как триеш нос в леглото на родителите си, за да онанираш след това. Страхотна си! Наистина си те представях по-зряла, а когато хизлязох и те видях, отново се учудих, че си все още дете, но бях вече решил. Струва си трудът да почакам, за да взема участие в падението ти, и дочаках...
Очите ми се бяха напълнили със сълзи...
Понеже не исках да ме види, обърнах се настрани, сгуших се под чаршафите и притихнах.
Напразно.
Той веднага разбра, доближи се до мен, прегърна ме, целуна ме по челото и загаси светлината, за да мога да си поплача на воля.
Бодежите вече бяха изчезнали. Не знаех дали да съм радостна, или тъжна. Изпитвах смесени чувства, когато най-после успях да седна на стол, без да почувствам обичайното пронизващо пробождане, което беше единственото следствие от нощта в Морето.Никога преди това не бях държала толкова дълго време така разкрачени краката си.
Бодежите бяха изчезнали. Бяха минали шестнайсет дни и си спомням това прекрасно, защото ги бях броила ден по ден до следобеда, който беше седемнадесети поред.
Когато се върнах от колежа, видях Амелия отчаяна, потънала в сълзи върху отпуснатите ръце на майка ми. Вече свикнала с подобни сцени, отидох в кухнята и си
направих един от любимите ми сандвичи, хляб с домати и лук на филийки със зехтин и сол, след което се върнах в стаята с намерение да позубря малко по философия, защото на другия ден имах изпит.
Те не бяха помръднали. Майка ми първа проговори с хладен глас, който използваше обикновено когато имаше да съобщи неочаквани новини.
— Мариса, предполагам, че теб също ще те интересува в крайна сметка. Той винаги казва, че си любимото му момиче...
Хлипането на Амелия не ми позволи да чуя края на изречението.
— Какво?
Нямаше да е зле да започна от Окам*, който не беше така забавен като софистите, но много по-толерантен от свети Августин. Да, щях да започна от Окам.
— Пабло заминава, отива да живее в чужбина.
— Кой Пабло?
— Кой може да бъде? — Майка ми ме загледа озадачена. — Пабло Мартинес Кастро, приятелят на Марсело, какво става с теб в последно време, Мариса. Като смахната си, дъще...
Не отвърнах, не помръднах, не исках да се издам пред никого.
Зарових носа си в учебника и се опитах да не реагирам веднага. Париж, помислих си, сигурно отива в Париж. Не е модно, нито пък е време да емигрираш, след като дъртият е с единия крак в гроба и всеки момент ще ритне камбаните... Знаех, че до Париж се отива с влак от Пуерта дел Сол. Нямаше да струва кой знае колко в трета класа или която и да е — най-евтината, нямаше да е скъпо. Париж е близо...