Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Да вървим?
Просто така, само след две минути, вече сме навън. Стоя с вдигната глава, примигвам на горещата жълта светлина, внезапно връхлетян от синевата на небето, от пробождащото зелено на новите листа на смокините в съседния двор. Последния път, когато видях дървото, листата току-що бяха напъпили, копринените им дръжки едва се показваха от сребристата кора.
– Какво се е случило? – питам и се затичвам да догоня освободителя си, който бързо се отдалечава към медината с широки крачки.
– Имаме нужда от теб. Султанът и аз.
Сърцето ми литва. Все пак не съм забравен!
– Завинаги ще съм ви признателен за това, че ме връщате на служба при господаря ми...
– Не бързай да ми благодариш, Нус-Нус. Няма да ти хареса причината за освобождаването ти. Има задача, която трябва да изпълниш. Да кажем, че е доста неприятна.
Не мога да си представя кое би било толкова обременително. Минаваме покрай група жени, които избират шнурове и мъниста на сергията с галантерия. Те ни гледат с интерес и пърхат с мигли над воалите си.
– Ами какво ще стане с... проблема... със Сиди Кабур?
Калайджията слага пръст на устните си.
– Ако се справиш със задачата, Сиди Кабур няма да е съществувал.
Правя гримаса.
– Ами... ами семейството му...
– Ще бъде платено на всички, на които трябва. Докладите ще бъдат изгорени. Научи се на малко дискретност, Нус-Нус. Ако ти кажа, че е нощ, а навън грее слънце, навлечи робата си за сън и запали свещ. Прави каквото ти се нареди и никой повече няма да повдига този въпрос. – Казва още нещо и ми се струва, че чувам името на великия везир, но в този момент минаваме през квартала на ковачите, където мъжете стоят на слънцето и удрят по огромни медни купи и съдове за кускус с такива внушителни размери, че трябва да са предназначени за кухните на двореца, и чуковете заглушават думите му.
Малко по-късно напускаме лабиринта от улички и се озоваваме в Сахат ал-Хедим – "Мястото на отломките", където се изхвърлят строителните отпадъци, за да са отвъд стените на двореца. Първото, сторено от моя господар Исмаил, когато реши да направи Мекнес своя столица – вместо съседния Фес (който освен че е порутен, усоен и вонящ, е пълен с дисиденти, религиозни отшелници и тълкуватели на Корана, готови да изказват мнението си, без да е поискано) или пък Маракеш (който се държи от онзи бунтовник брат му и е ненадеждно място), – беше да изпрати хиляди роби да унищожат стария град и да отворят място за новия му проект. Мулай Исмаил е велик човек, Владетел на Мароко, Баща на народа, Емир на вярващите, наставляван от Господ. Да, велик човек, но архитект не е.
От едната страна на площада разтоварват керван от мулета, поят и хранят животните, освободени от товара им. Търговците стоят около тях и водят пазарлъци с дългите си маркирани пръчки и кантари. Лястовица прелита ниско над главите им, сякаш при отварянето на стоките са литнали рояци мухи. Виждам червената шарка на гърдите ѝ да просветва ярка като кръв, мервам разперената ѝ опашка и после вече я няма.
Не разпознавам стражите на портата, но те мигом отстъпват при вида на мъжа до мен, и се изумявам колко бързо се е променил светът за краткото време, в което бях затворен. Докато минаваме с енергична крачка по мраморните коридори, събирам кураж да попитам за стаята си.
– Това място, тишината и удобството ми бяха много по вкуса, с цялото ми уважение, сиди... – Гласът ми заглъхва безнадеждно.
– Покоите ти отново ти принадлежат, Нус-Нус. Възможно най-голяма част от вещите ти са възстановени. Ако съм пропуснал нещо, прости ми. Откриеш ли липси, кажи ми и ще се постарая да те възмездя.
Подобна любезност е неочаквана. Сърцето ми се стопля от благодарност; после си спомням за неприятната задача.
– Какво искате да свърша?
Хвърля ми изкосо загадъчен поглед.
– Останах с впечатлението, че можеш доста убедително да превеждаш от този невернически език – изрича той на перфектен английски.
Не мога да прикрия изненадата си.
– Предишният господар ме научи на много неща, в това число получих задоволителни познания по английски. – Правя пауза. – Но, сиди, как така го говорите толкова добре?
– Английският беше майчиният език на майка ми – отговаря кратко и поглежда встрани.
Това обяснява тези интересни светли очи. Спомням си шушуканията, че майка му била робиня от Европа, но мислех, че това е злонамерена клевета. Ако е истина, трябва много усърдно да се е трудил за благоволението на Исмаил.
– Има нещо, което искате да се преведе от английски?