Японският любовник
- Автор: Альенде Исабель, Алиенде Исабел
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК КОЛИБРИ
- ISBN: 978-619-150-736-8
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Японският любовник». Краткое содержание книги:
В онази сутрин на 1999 година, когато Ирина за последен път видяла баба си и дядо си, които я изпратили на влака за Чистинау, първи етап от дългото пътуване към Тексас, Костеа бил на шейсет и две години, а Петрута – с една година по-млада от него. Изглеждали много по-съсипани, отколкото всички деветдесет и две годишни обитатели на "Ларк Хаус", които остаряваха бавно, с достойнство и с всичките си зъби – собствени или изкуствени – но Ирина бе установила, че процесът беше един и същ – стъпка по стъпка човек напредва към края – някои по-бързо, други по-бавно, и по пътя постепенно изгубва всичко. Не може нищо да отнесе отвъд. Няколко месеца по-късно Петрута отпуснала глава над яхнията от картофи и лук, която току-що била сервирала, и не се събудила повече. Костеа, живял с нея четиресет години, решил, че не си струва да се мъчи и да живее в самота. Обесил се на гредата в плевнята, където съседите го открили след три дни, привлечени от лая на кучето и от врещенето на козата, която не била издоена. Ирина узнала това след няколко години от устата на един съдия в съда за непълнолетни в Далас. Но за това тя никога не говореше.
В началото на пролетта Лени Бийл се настани в един от самостоятелните апартаменти в "Ларк Хаус". Новият гост дойде придружен от София – бяло женско куче с черно петно на едното око, което му придаваше вид на пират. Появата му се оказа паметна, защото нито един от оскъдните кавалери в дома не можеше да се сравни е него. Някои от старците живееха по двойки, други, на третия етаж, ходеха е памперси и бяха готови да прекрачат в рая, а малобройните свободни вдовци не предизвикваха особен интерес у нито една от дамите. Лени Бийл беше на осемдесет години, но никой не би му дал повече от седемдесет – беше най-желаният екземпляр, виждан по тези места от десетилетия насам, е посивялата си буйна коса, достатъчно дълга за къса опашка на тила, е невероятните си сини като лазурит очи и със своя младежки стил с измачкани ленени панталони и кецове без чорапи. Замалко да предизвика бунт сред дамите – изпълни пространството като тигър, пуснат в женска клетка, пропита е копнеж. Дори Ханс Войт е неговия огромен опит като директор се запита какво ли прави Лени Бийл там. Зрелите и добре запазени господа като него винаги разполагат е по-млада жена – втора или трета съпруга – която да се грижи за тях. Посрещна го е целия ентусиазъм, който успя да прояви между две последователни пробождащи болки от хемороидите, които не преставаха да го измъчват. Катрин Хоуп правеше опити да го облекчи е акупунктура в своята клиника за лечение на болката, където три пъти седмично идваше китайски лекар, но подобрението се бавеше. Директорът прецени, че дори най-онеправданите дами, тези, които прекарваха дните с поглед, блуждаещ в нищото, и в спомени за миналото – понеже настоящето им убягваше или пък преминаваше толкова бързо, че не го разбираха – ще се събудят за нов живот покрай Лени Бийл. И не сгреши. За една нощ се появиха небесносини перуки, перли и лакирани нокти – новост сред това общество на дами с будистки и екологични наклонности, които презираха фалша. "Брей, заприличахме на старчески дом в Маями!", възкликна директорът пред Кати. Сключваха се облози с предположения за професията на новопристигналия – актьор, моден дизайнер, вносител на предмети на изкуството от Изтока, професионален тенисист. Алма Беласко сложи край на спекулациите, като информира Ирина, за да го разпространи, че Лени Бийл е бил зъболекар, но никой не повярва, че е посветил живота си на дълбаене на зъби.
Лени Бийл и Алма Беласко се бяха запознали преди трийсет години. Като се видяха, се прегърнаха точно пред рецепцията и дълго не се пуснаха, а когато най-сетне се отлепиха един от друг, очите и на двамата бяха навлажнени. Ирина не бе виждала такава проява на вълнение у Алма и ако подозренията ѝ относно японския любовник не бяха толкова силни, би повярвала, че Лени е мъжът от тайните срещи.
Веднага се обади на Сет, за да му съобщи новината.
– Казваш, че е приятел на баба ми? Никога не съм чувал името му. Ще проверя кой е.
– Как?
– Имам си следователи.
Следователите на Сет Беласко бяха двама яки реабилитирани престъпници – единият белокож, а другият чернокож – и двамата доволно грозни.
Те събираха информация, преди да бъдат представени случаите пред съда. Сет обясни по-ясно на Ирина с един пресен пример. Някакъв моряк подал иск срещу Корабоплавателната компания заради трудова злополука, вследствие на която, съгласно твърденията му, се парализирал. Сет не му повярвал. Двамата грубияни поканили инвалида в клуб със съмнителна репутация, напили го и заснели видео, на което той танцувал салса с някаква нарочно наета за целта жена. С това доказателство Сет затворил устата на адвоката на ищеца, постигнали споразумение и си спестили цялата досада на един съдебен процес. Сет призна пред Ирина, че тази мисия била окачествена като почтена в моралната скала на следователите му, други задачи биха могли да се смятат за не толкова чисти.
Два дни по-късно Сет ѝ се обади и ѝ определи среща в една пицария, където често ходеха, но Ирина беше изкъпала пет кучета през уикенда и се чувстваше богата. Предложи му този път да идат в порядъчен ресторант – Алма ѝ беше вкарала в главата взискателност към някои дребни детайли от рода на бяла покривка. "Аз плащам", му каза. Сет я взе с мотора си и я заведе, промушвайки се на зигзаг в трафика с превишена скорост, в италианския квартал, където пристигнаха със сплескани от каските коси и мокри носове. Ирина осъзна, че облеклото ѝ не е на висотата на заведението – никога не беше – и високомерният поглед на метрдотела потвърди това. Когато видя цените в менюто, едва не се срина.
– Не се бой, ще плати кантората – успокои я Сет.
– Но това ще ни струва по-скъпо и от инвалидна количка!
– За какво ти е инвалидна количка?
– Просто за сравнение, Сет. Две старици в "Ларк Хаус" не могат да си купят, а им е нужна.
– Това е много тъжно, Ирина. Препоръчвам ти стриди с трюфели. С хубаво бяло вино, естествено.
– За мен кока-кола.
– Със стридите трябва да е "Шабли". Тук не сервират кока-кола.
– Тогава минерална вода с резенче лимон.
– Да не си покаяла се алкохоличка, Ирина? Можеш да ми кажеш, няма защо да се срамуваш, това си е болест като диабета.
– Не съм алкохоличка, но от виното ме боли глава – отвърна Ирина, която не възнамеряваше да споделя с него най-мъчителните си спомени.
Преди първото ястие им сервираха една лъжица с някаква черна пяна, като че ли повърната от змей – специално внимание от страна на готвача – която тя погълна с недоверие, докато Сет ѝ обясняваше, че Лени Бийл е неженен, няма деца и е специализирал ортодонтство в клиника за дентална медицина в Санта Барбара. Нямало нищо забележително в живота му, като се изключи това, че бил запален спортист и няколко пъти участвал в "Айрънмен" – амбициозно състезание по плуване, колоездене и бягане, което, честно казано, нямало вид на особено приятно. Сет споменал името му пред баща си, който имал чувството, че бил приятел на Алма и Натаниел, но не бил сигурен; смътно си спомнял, че го виждал в Сий Клиф, когато Натаниел вече бил болен. По онова време много верни приятели идвали в Сий Клиф, за да поседят при баща му, и Лени Бийл може да е бил един от тях, казал Лари. За момента Сет не разполагаше с повече информация за Лени, но открил нещо за Ичимей.
– Семейство Фукуда са прекарали три години и половина в концентрационен лагер по време на Втората световна война – ѝ каза.
– Къде?
– В "Топаз", в сърцето на пустинята в Юта.
Ирина бе слушала само за концентрационните лагери на германците в Европа, но Сет я просвети и ѝ показа фотокопие от Японоамериканския национален музей. Текстът под оригиналната снимка сочеше, че това са семейство Фукуда. Каза ѝ, че асистентът му потърсил имената и възрастта на всеки член на семейство Фукуда в списъците на интернираните в "Топаз".