Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Бях отишъл там, за да взема някакво изказване от него, но не се наложи да ходя до фермата. Сблъскахме се на улицата. Уили започнал да прави ограда, но счупил макарата си за опъване на тел, та дошъл в града да си купи нова. Носеше стара, черна филцова шапка и работен комбинезон, който висеше като торба на задника му.
Влязохме в аптеката и си поръчахме кока. Аз извадих бележника си, сложих го на бара до шапката на Уили и му подадох молива си. Той наплюнчи върха, ококори очи, сякаш се готвеше да събира големи сборове, и като се наведе над мраморната плоча на бара, написа с едрия си разкривен почерк споменатото изявление.
— Как е Луси? — заинтересувах се аз.
— Чудесно — отвърна той. — Там й харесва, а и баща ми има с кого да се разговори. Много е добре.
— Радвам се — казах.
— А и на мен ми е добре — добави той, гледайки не мен, а отражението си в огледалото отсреща. — Изобщо работите вървят на добре — заключи и пак погледна лицето си в огледалото — луничаво, масивно, с опъната кожа, то беше спокойно и ведро под разрошения перчем, като лице на пътник, който е изкачил последната височина и вижда пред себе си правия път, водещ към крайната цел.
Както вече казах, ако за човек като Уили може да се употреби понятието сполука, Долф Пилзбъри и шерифът бяха неговата сполука. Те излязоха по-силни от Уили и възложиха строежа на училището на Дж. Х. Мур. Дж. Х. Мур достави тухли от тухларната на далечния роднина на Пилзбъри. Училището стана съвсем обикновено — просто една голяма кутия с пожарни стълби от двете страни. Пожарните стълби не бяха от тези, които приличат на силози с витлообразна пързалка вътре, по която да се спущат децата в случай на пожар. Бяха си най-обикновени железни стълби, прикрепени от двете страни на сградата.
В училището нямало никакъв пожар. Имало само учебна тревога — все едно, че е избухнал пожар.
Това се случи две години след построяването му. Имало учебна тревога и всички деца от горните етажи започнали да се спущат по стълбите. На западната стълба първи излезли най-малките, които не можели да слизат много бързо. Непосредствено след тях излезли по-големите — седмокласници и осмокласници. Понеже малките задържали движението, стълбата и металната площадка на горния й край се претъпкали с деца. Зидарията не издържала, болтовете, които крепели стълбата за стената, се изтръгнали и цялата конструкция рухнала с все децата, които се разлетели на всички страни.
Три били убити на място. Те паднали на бетонната пътека. Дванайсетина получили тежки контузии и няколко от тях си останаха сакати.
Това беше голяма сполука за Уили.
Но той не се опита да се възползува от нея. Не беше и нужно. Хората сами разбраха кое къде е. Уили дойде на погребението на трите дечица, на което се беше стекъл целият град, и застана скромно настрани. Но господин Сандийн, баща на едно от починалите деца, го забеляза в тълпата и докато буците пръст все още барабаняха по ковчезите, той се промъкна до него, сграбчи го за ръката, вдигна десница над главата си и простена високо:
— О, боже, наказан съм, задето се помирявах с подлостта и гласувах против честния човек!
Само това трябваше. Няколко жени ревнаха. Към Уили се застичаха хора да му стискат ръката. След малко цялото множество плачеше. Очите на Уили също не бяха сухи.
Това бе сполука за Уили. Но защо щастието винаги спохожда онзи, който най-малко се нуждае от него?
Сега Уили държеше в ръката си целия Мейсънски окръг. Снимката му се появи във всички вестници в столицата на щата. Но той не предприе нищо. Продължи да работи в бащината си ферма и да изучава вечер правните науки. Политическата му дейност се свеждаше до това, че от време на време произнасяше някоя реч в подкрепа на кандидата, който участвуваше в първичните избори като съперник на тогавашния конгресмен — стар приятел на Пилзбъри. Речите на Уили не блестяха с нищо — поне тази, която аз слушах. Но и нямаше защо да блестят. Хората не го слушаха какво говори. Те идваха само да го погледат, да му изръкопляскат, а после се разотиваха и гласуваха против приятеля на Пилзбъри.
Но ето че един ден Уили се събуди като кандидат за губернатор. По-точно казано, той беше кандидат в първичните избори на Демократическата партия, но в нашия щат това е все едно да си кандидат за губернатор.