Джентълмен Джоул и Червената кралица

Тя извади видкамера от един джоб на панталона си и я връчи на Джоул.

— Май ще трябва да импровизирам. Гледай да хванеш в близък план маркера, както и панорамен изглед на мястото. Винаги можем да го заснемем повторно, но… по-добре да стане от първия път. — С плика бетански пясък в ръце застана до маркера, вдигна брадичка и на лицето ѝ се появи онова леко объркано изражение, характерно за хората, които записват съобщение до адресат, когото виждат единствено със силата на въображението си. Джоул се замота с камерата — защо правеха копчетата толкова миниатюрни напоследък? — после ѝ кимна, че е готов и записва.

— Здравей, Джасета. Както виждаш, получих съобщението и пратката ти. — Повдигна лекичко плика с пясъка. — Стоя до гроба на Рег на три хиляди метра височина, на склона на връх Роузмонт. — Изчака Джоул да насочи камерата към маркера. — Както виждаш, мястото е прекрасно. — Наистина беше такова; Джоул направи панорамен запис на склоновете, изкачващи се към високия връх, после бавно снижи камерата, за да хване широката равнина в ниското. Добави и няколко кадъра в близък план на най-интересните местни дръвчета, които бяха избегнали среща с плазмената дъга на Корделия. След това насочи камерата отново към нея и ѝ даде знак да продължи. Тя каза още няколко изречения в памет на покойния офицер, после бавно разпръсна съдържанието на плика върху гроба му, сякаш не беше стерилизиран пясък, а безценни семена на лековито растение. През последните три години беше натрупала значителен опит в мемориалните речи. Вероятно от страх церемонията да не излезе твърде кратка, продължи с модифицирана версия на речта, с която обичайно рекламираше Сергияр, а Джоул илюстрира думите ѝ с още панорамни кадри на красивата околност. Речта ѝ се свеждаше до следното — ако ти е писано да загинеш и да те погребат, то това местенце на Сергияр е идеално за целта, красиво и усамотено. Извод, с който Джоул можеше единствено да се съгласи. Скоро долови напрежение в очите ѝ, явно усилието да говори на невидимата си публика започваше да я изморява. Джоул завъртя пръст, че вече може да приключва, което тя и направи, но не с някакъв полувоенен бетански поздрав, а като се поклони мълчаливо над събраните си длан в длан ръце. Благословия? Извинение? Джоул спря записа.

— Боже, колко съм уморена вече от смъртта — въздъхна Корделия. Дали го каза на него, на себе си или на вселената по принцип Джоул не разбра. После тя пристъпи към него, взе камерата и я прибра в торбата заедно с празния найлонов плик. — Не че някой ми е виновен, най-малко сестрата на Рег. Нали аз събудих спомените ѝ за него със съобщението си. Няма ненаказано добро дело и прочее.

Искаше му се да ѝ предложи някаква по-съществена утеха в този пристъп на подновена скръб, или каквото беше там, но знаеше, че отговорът не е във физическата интимност. Бяха го пробвали веднъж, тласнати от общото си отчаяние скоро след смъртта на Арал, но опитът им завърши с пълен провал. Тя изглеждаше напълно фригидна, а и той бързо изгуби интерес, надвит от непосредствените си тревоги. Бяха като двама евнуси, които се опитват да правят любов. (Зачуди се за миг как ли го правят безполовите сетагандански ба, продукт на генно инженерство, и дали изобщо го правят. Имаха ли изобщо някакво подобие на сексуален живот или желания?) Със закъснение си бе дал сметка, че двамата с Корделия всъщност не са толкова опитни, колкото вероятно изглеждаше отстрани. Никога не бяха правили любов един с друг, бяха правили любов със или за Арал. Призракът между тях все още беше твърде осезаем по онова време. Нищо чудно, че се бяха отказали, водени не от гузна съвест, а от взаимна прошка, отхвърляйки секса за утеха като лоша идея. „Или просто моментът е бил неподходящ?…“