Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
— Какви ти крака — крак!
— Че каква е разликата?
— Разликата! Крак е поезия, крака — проза.
Повикваме келнера, за да платим, и го питаме каква е тази госпожица.
Отговаря, че е виенчанка, от много добро семейство, дъщеря на известен, виден човек. Говори еднакво добре френски и английски. Понякога, преди часа, в който заведението се отваря за публиката, идва и свири на пиано, свири тъй, че не само келнерите, а и метачите оставят работата си.
Идва от доста време, сяда, веднага привлича вниманието на всеки новодошъл, всеки иска да я покани. Но не допуска волности и веднага, щом се разбере, че не е от тези, които отвеждат или се отвеждат, стават от масатай. И понеже е имало вече неприятни случаи, при които изгубили вечерта си с нея офицери е трябвало да тръгнат сами, келнерите са принудени да предупреждават. Ето защо и при препълнена зала масатай е почти винаги празна. Ето защо и преди да стане, пожела да се осведоми…
Вали. Сняг е обвил земята, покривите и нови снежинки се наслагват. Прибираме се в „Капша“. Влизам в салона, в стаята си. И цялото време мисълта ми е прикована към тоя миг, в който, ставайки, тя се движеше с крак на статуя към нашата маса.
Дълго в нощта мисълта ми бе будна.
А вън снегът се стелеше непрестанно.
Втората вечер бе определено да отидем в „Алхамбра“, друго от големите и бляскави увеселителни заведения. Искаше ми се да отида там, а същевременно — отново в „Мажестик“. Но какво ще правя сам?
В „Капша“ се срещахме и с други от разни полкове. Тоя ден между тях бе Илия Ковачев, едноименникът на нашия другар от дружината. Този втори Ковачев бе също завършил турска гимназия, макар и не в Цариград, и той владееше френски. Но най-важното — бе деликатен, възпитан и се държеше великолепно. С една дума бе прекрасен момък. Добре че и аз не бях прекрасен, защото сигурно и мене щяха да очистят. От 25, на Южния фронт от 81 полк, и този, както и онзи подпоручик Илия Ковачев, бе убит. Съдбата не пожела да раздели съвпаденията и ги придружи чак до тъй ранните им гробове.
Предложих му — съгласи се веднага.
Тая вечер взехме всички мерки. Отидохме рано — само няколко маси бяха смесено заети. Изборът не само на маси, но и на тези, които бяха седнали край тях, бе голям. А те заемаха вече три четвърти от залата.
Нали вчерашната ни маса е настрана — празна е. Тя именно ме привлече. Благодарността ми бе се обърнала в признателност.
Интересно ни бе да наблюдаваме как идват, как се държат разните германски, австро-унгарски, турски и наши офицери. Някои пристигат с приятелките си. Повечето обаче си чакат тук късмета и разнообразието. А също проверяват вкуса си. И изборът почва. Те избират. Тях избират. Който превари.
Ковачев и аз сме предмет на особено внимание. Преди всичко — млади. Кой бяга от младостта? На нея просто налитат! При това набитото око не може да се излъже: новаци са, не сме ги виждали още, или само единия, и то с оная, виенчанката. Значи и двамата пълни с душевни сили, телесни пориви и натъпкани портфейли. А и самият им вид говори, че идат от „позицията“. Макар и в съвсем нови дрехи, това, което виси на гърдите им, опровергава веднага предположението, че е възможно да са канцеларски мишки. Най-после, българи са.
А българите бяха на най-голяма почит в Букурещ и Румъния. Да не ти излезе име. Като казаха българите… Все трябва да не е било напълно неоснователно. Най-добри съдии са, могат да отсъдят. Нещо повече — истински вещи лица. Ето случай, при който една френска пословица губи смисъл и значение.
Именно защото имаха възможност да правят сравнение, затова и „уважението“ им бе голямо — правопропорционално на мнението. Всички тия подробности се научаваха от тези, които бяха имали вече възможност да влязат във връзка, както се казва на военен език!
И тъй, седим обстрелвани от разни страни — по фронт, от фланг — от тоя съвсем нов за нас огън, по-силен дори от „баба руска“. Погледите са тъй много и кръстосани, тъй се въртят очите им като на прожектор, че става опасно да не би някое да изхвръкне от орбита!
Но нови и нови гости влизат и отвличат вниманието им. Времето минава. А с него се утвърждава и истинността на едничкия останал в сила и изпитан от логиката закон от стопанско-финансово-социално-кривоправен характер — закона за търсенето и предлагането. Почваме да се котираме все по-слабо и по-слабо.
Ако по-рано две „куражлийки“ бяха седнали, като научиха, че сме „заети“, станаха. Ако след това една новодошла се завъртя около нас. Ако по-късно една цветарка се приближи, за да ни поднесе рози, пратени ей от ония две. Ако един келнер ни попита дали няма да бъдем обезпокоени, ако… Сега никой вече не се интересуваше от нас. Като да бяхме се изпарили.