Да започнем отначало
- Автор: Поттер Александра
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-298-0
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Да започнем отначало». Краткое содержание книги:
Така например след една раздяла Потър започва да се самообвинява, както често правят жените. Иска й се да има възможност да направи нещата по различен начин, така че връзката й да тръгне по друг път. Именно тази история я вдъхновява за романа „Да започнем отначало“. „Помислих, че ще бъде страхотна история, ако дам на героинята си втори шанс за нейната връзка. Ако по някакво чудо започне да излиза отново с приятеля си. Представете си само какви неща би могла да направи!“
— Чудя се какво прави това там? — продължава да играе тя.
— И аз се чудя — влизам в тона й и се навеждам (По дяволите, джинсите са ми много тесни!) и вадя малка топка от станиол.
— Може би е Флий? — въздъхва Фиона, избягва погледа ми и се обръща към тигана.
— О, да, Флий! — въздишам и се обръщам към горкия котарак, свил се на дивана. — Флий не яде шоколад! Той е котарак!
— Откъде знаеш, че не яде? — защитава се Фиона. — Може би го обича. Може би е в лошо настроение, и като всички нас се нуждае от ободряване. — Започва да бърка още по-енергично.
— С лешници? — едва потискам смеха си.
— Защо не! — протестира приятелката ми. — Знаеш ли, само защото обича да спи повече в твоето, отколкото в моето легло, не значи, че познаваш най-съкровените му мисли!
— Като начало ще кажа само, че шоколадът действа зле на котките… — започвам.
— Но е добър източник на желязо — засича ме Фиона, обръща се към мен и ме гледа със сериозния си журналистически поглед. — Веднъж писах статия от хиляда думи за това в „Сетърдей Спийкс“.
— Да, но животните не бива да ядат шоколад.
— Добре де, и някои от нас също — признава и забива очи в тигана си.
— Не забрави ли нещо? — питам, като вдигам вежди.
— О, по дяволите — тя се завърта, лицето й е посърнало. — Знаех си, че трябваше да помня нещо… — Хвърля се към масата и започва да търси сред купчината кремове за лице и маски за коса, които рекламните агенти постоянно й изпращат с надеждата, че ще напише нещо за тях в колонката си. Купчината нарастваше застрашително и наистина се тревожа, че някой ден ще се върна от работа и ще я намеря затрупана под лавината от продукти за разкрасяване.
Още отсега мога да видя заглавията във вестниците:
Спасителната служба се бори часове наред, за да я изкопае, но размерът на купчината от маски за коса беше огромен. Изпадналата в шок и отчаяние съквартирантка Тес Конъли сподели: „Това е нещастие, което се очакваше!“
— Честит рожден ден! — появява се изпод купчината Фиона с луксозен сюнгер за търкане на тяло от морски треви и ми го пъха в ръцете.
— Благодаря — усмихвам се развеселено, — но нямам рожден ден!
— Така ли? Пфу! — въздъхва с облекчение тя. — Тогава какво е?
— Капакът. — Посочвам й кутията с бонбони. — Флий може да е умен котарак, но не чак толкова, че сам да си отвори този капак…
Върху бузите й се появяват две червени петна и точно когато вече си мисля, че ще си признае, и двете помирисваме, че нещо гори.
— Мамка му, бобът! — вика Фиона и тича към печката, където надава истински рев. — По дяволите! Той е черен, а денят трябваше да бъде червен!
— Доколкото знам черното не присъства в дъгата — добавям развеселена. — Това сигурно е знак.
— Какъв знак?
— Че не бива да правиш тези фалшиви диети. Те не действат, освен това нямаш нужда от тях. Изглеждаш страхотно такава, каквато си.
— А ти няма ли да закъснееш? — пита тя, без да обръща внимание на думите ми.
Понеже знам, че никога не слуша и не обръща внимание на намеците ми, грабвам дебелото си палто.
— Чао! — махам с ръка. — До скоро.
— Приятно прекарване! — тя също ми маха с дървената лъжица, сетне ми намига — Обзалагам се, че е голяма риба.
Невероятно! Само преди няколко дни Фиона наричаше Себ с всички най-гадни имена на земята и настояваше да го забравя, все едно не съществува. Сега не мога да повярвам на промяната. Но през последните няколко дни доста неща се промениха, нали? И още много ще се променят, мисля си, а по гърба ми преминават тръпки.
— Какво мислиш?
— Да — отговарям тихо. — Със сигурност е голяма риба.
И като сключвам пръсти заклинателно, излизам от апартамента. Защото този път не искам да го загубя. Защото този път се надявам да го задържа.
11.
От Хамърсмит до мястото на срещата ни има само четири спирки, но когато пристигам на Глоучестър Роуд вече е почти осем. Докато излизам от метрото, ме спохожда споменът за последната ми първа среща, когато се опитвах да тичам с онези безумно високи токчета, за малко не си навехнах глезена, докато бързах по заледения паваж, чувствайки как по краката ми буквално разцъфтяват мехури с размер на мраморни статуи, и постоянно гледах часовника си, обзета от паника, че ужасно закъснявам.