Да започнем отначало

— О, изглеждаш чудесно — казва, като ме оглежда, когато влизам. — Направо страхотна комбинация — посочва с ръка джинсите и блузата, и кима одобрително. — _Я_ се завърти!

Аз се завъртам.

— Божичко, Тес, изглеждаш страхотно! Направо ще припадне, като те види… — Неочаквано млъква и забива очи в краката ми, а по лицето й минава сянка на неодобрение.

— Какво?

— Обула си ниски ботуши — прошепва, невярваща на очите си.

— Да, знам — кимам.

— Не си обула високи?

— Ъ-хъ.

— И отиваш на среща?

Изглежда напълно объркана. И със сигурност е, защото за Фиона аз съм направила нещо немислимо. Да се отиде на среща без високи токчета е все едно да отидеш гола. Всъщност, ако трябваше да избира, тя би отишла гола, но с високи токчета.

— Мислех, че е ниски обувки ще ми бъде по-удобно — предлагам едно обяснение.

Тя обаче е ужасена.

— Тес, ти отиваш на първа среща! В този случай основното не е да ти бъде удобно! Трябва да изглеждаш толкова висока и тънка, колкото е възможно! Не знаеш ли, че едни обикновени токчета добавят поне десет сантиметра към височината и свалят три кила?

Прозвуча така, все едно ме питаше дали знам, че земята се върти.

— Е… хубаво — отговарям неясно. Трябва да призная, че аргументът за теглото ми харесва, но не мога да й кажа истинската причина, поради която съм ги обула. — А ти? Какво готвиш? — питам, за да сменя темата на разговор.

— Червен боб — отговаря лаконично тя и се обръща към тигана.

— Само боб?

— О, не, заедно е домати, червено зеле и репички.

— Това е… доста необикновена комбинация. — Всъщност не съм сигурна.

— Вече съм на нова диета, диетата на дъгата — обяснява ми тя. — Всеки ден може да ядеш храни само от един цвят. — Вглежда се в тигана. — Днес е червеният ден.

— А утре?

— Хм… — Въздиша дълбоко и започва да пее под носа си. — Червено и жълто, розово и синьо… — Спира и казва решително — Синьо. Би трябвало да е жълто, но какво пък, ще се разбунтувам и ще ги разместя — и се смее гласно.

— Че то има ли синя храна? — удивена съм.

— Разбира се! — Фиона разгръща някакви листи. — Има боровинки — продължава да чете — и алабаш…

— Те не са ли виолетови?

Тя се муси, сетне, пренебрегвайки коментара ми, продължава.

— Няма значение, основното е, че са удивително полезни за изчистване на всички токсини като сол, рафинирани захари…

— О, я виж — прекъсвам я аз — тук има още нещо! — и вадя един оранжев станиол под кухненската маса.

— Мили боже! — застива Фиона. — Колко странно! — Очите й са като чинии, очевидно преиграва. Когато Фиона послъгва, винаги й личи. Тя не е от хората, които казват „Мили боже!“. Нейните думи са „По дяволите!“ и „Майната му!“, а понякога и двете. „Мили боже!“ е запазено само за Пипа и нейните лъскави приятелки.