Да започнем отначало
- Автор: Поттер Александра
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-298-0
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Да започнем отначало». Краткое содержание книги:
Така например след една раздяла Потър започва да се самообвинява, както често правят жените. Иска й се да има възможност да направи нещата по различен начин, така че връзката й да тръгне по друг път. Именно тази история я вдъхновява за романа „Да започнем отначало“. „Помислих, че ще бъде страхотна история, ако дам на героинята си втори шанс за нейната връзка. Ако по някакво чудо започне да излиза отново с приятеля си. Представете си само какви неща би могла да направи!“
— Добре, това е нещо, което е общо и за двама ни. Аз не мога да закъснявам, дори и да искам. Сигурно е свързано с баща ми, който е военен. Мисля, че съм наследил неговите гени за точност — смее се Себ.
Добре, така да бъде. Отсега нататък ще направя сериозни усилия да съм винаги навреме. Дори и по-рано.
— Макар че това ме обрича да бъда бедният пич, който винаги чака някого — продължава с нещастна усмивка той. — Ето защо си нося нещо за четене. Тук имам почти половин библиотека. — Той сочи една издута раница на пода и една книга, подаваща се от страничния й джоб. — Вече съм преполовил втората книга на Обама.
— О, добра ли е? — питам учтиво. — Виждала съм тези политически автобиографии, които винаги са начело в списъка на бестселърите и си мисля, че сигурно са фантастични за четене.
След което отивам и си купувам последния чиклит, защото знам, че ще ми бъде много по-приятно, мисля си тайничко.
— Удивителна е, въпреки че лично аз смятам, че първата книга е по-добра. Трябва да я прочетеш! Я почакай, мисля, че имам един екземпляр тук… — Той се навежда, рови из сака си и вади дебела книга. — Ето я! Какво ти казах — че нося цяла библиотека със себе си! Това е чисто ново копие, тъй като не можах да намеря оригинала. Сигурно съм го дал на някой назаем.
Да, на мен, мисля си, разпознавайки книгата в ръката му. Същата, която ми даде и преди, а аз така и не прочетох.
Обаче, както казах, този път съм решила да направя нещата различно.
— О, благодаря! — поемам книгата, която ми подава. — Нямам търпения да я прочета! — прелиствам я набързо. Боже, не си спомнях, че е толкова голяма — почти 500 страници!
— Божествена е! Повярвай, тя напълно промени живота ми. Ще промени и твоя.
— Супер! — и е особено тежка, осъзнавам, като оставям книгата в скута си.
Усмихваме се един на друг, свързани от Обама, и за миг си представям как двамата водим дискусия за този велик човек, социалните му реформи и за известната му реч „Да, ние можем!“
— Е, какъв е твоят номер? — пита той.
Мигам объркано.
— Какъв номер?
— Да запълниш времето си, докато чакаш някого.
— О… да… — Хвана ме неподготвена, затова се оглеждам, за да измисля нещо, с което да се измъкна. Виждам слушалките, които се подават от джоба ми. — Моят айпод — казвам, сграбчвам ги и ги показвам като доказателство. — Изненадана съм, че все още имам слух — смея се.
Той също се смее и чувствам облекчение.
— Така, а сега следващият въпрос…
Боже, още ли има? Какво ще ме разпитва?
— Какво ще пиеш?
Споменът как разливам чашата „Мерло“ в скута му и се навеждам към него с купчина салфетки, изплува в ума ми. Сега обаче знам. Чувствайки се стъпила на здрава почва, се преструвам, че мисля.
Помни, Тес, нищо червено, нищо, от което остават петна.
— Ще пия бяло вино, моля.
— Някакви предпочитания за марка?
— Не… каквото и да е, нямам предпочитания. Само да не е червено.
— Червено? — той очевидно ме слуша с половин ухо, защото ме поглежда изненадано. — Мисля, че каза бяло.
— Ами… да, така казах. Имах предвид каквото и да е, само да е бяло!
Той се смее.
— Добре, веднага се връщам.
— Чудесно! — усмихвам се сияйно и аз. Наблюдавам го как отива към бара. Сетне въздишам дълбоко. Всъщност не се оказа толкова лесно, колкото си мислех.
Но всичките ми съмнения скоро изчезват, когато той се връща с питиетата и сяда отново до мен на дивана. Само че този път сяда по-наблизо, така че бедрото му докосва моето и аз чувствам приятел гъдел.
— Как е виното? — отново една от онези усмивки, които карат стомаха ми да се преобръща.
Отпивам глътка.
Мммм, великолепно, вкусно.
Което е самата истина, виното наистина е изстудено и приятно. Идеално за горещ летен ден.
И не толкова добра идея за мразовита януарска вечер като днешната, отбелязвам наум, докато разклащам кубчетата лед в чашата. Всъщност ми става малко студено. Ако трябва да бъда честна, бих предпочела чаша червено. В края на краищата по това време на годината няма нищо по-хубаво от чаша червено вино пред горящия огън в камината, нали?
Но няма значение. Все пак е прекрасно, мисля си, опитвайки се да не треперя, докато ледените вълни на виното си проправят път към стомаха ми.