Да започнем отначало

И когато си го спомням, сърцето ми бие учестено. Бих искала никога да не съм го срещала.

Ето че се бе превърнало в истина.

Мислите ми са прекъснати от звън — интеркомът в коридора. Смътно чувам гласове, сетне Фиона се обажда:

— Тес, за теб е.

— Кой е? — питам, но няма отговор. Чувствам раздразнение. Който и да е, не искам да виждам никого. За миг не помръдвам, част от мен се надява, че ако игнорирам неканения посетител, той просто ще си отиде.

— Тес! — отново вика Фиона.

Едва потискам желанието да извикам „Махай се!“ и ставам. Поглеждам се за миг в огледалото, опитвам се да оправя косата си, сетне се отказвам и излизам в коридора. Мога да видя гърба й — увитата й в халат фигура закрива човека, който стои на прага. Тя говори с някого, но когато приближавам, се обръща.

— Ето те и теб! — произнася с укор и с най-прекрасния си медено-шикозен глас. — Очевидно си забравила чантата си в магазина!

— Чантата ли? — да, днес носех две чанти, защото не можах да пъхна лаптопа в раничката си. Сега изведнъж си спомням, че се прибрах вкъщи само с една. Сигурно съм оставила другата. Господи, какъв идиот съм…

— Чудя се, Тес, какво ти става? — тя се смее с онзи смях, който излиза от нея винаги, когато наоколо има мъже. — За твой късмет, този много мил господин е намерил чантата ти.

Познах, нали? Няма начин на вратата да не стои мъж! С широка и ослепителна усмивка, тя посочва фигурата на прага.

— О, благодаря… — приближавам, а Фиона отстъпва встрани, така че да благодаря на непознатия.

Само че той не е непознат.

Гласът засяда в гърлото ми. О, боже мой, какво прави Себ тук?

— Забравихте това. — Той се усмихва и ми подава чантата. Гледам го недоумяващо, сетне ми просветва. В сервиза за компютри седеше до мен, аз изтичах бързо навън…

— Ах… да, благодаря. — Кимам и бързо я вземам от него.

— Надявам се, че ще ми простите, но потърсих адреса ви в нея.

— Да, за… не, няма нищо, разбира се, че не. — Почти заеквам, докато притискам чантата към гърдите си, а главата ми се върти. Трябва да се хвана за нещо.

Настъпва неловко мълчание и аз едва сега осъзнавам, че Фиона е изчезнала и сме само двамата със Себ. Преглъщам с мъка. Трябва да кажа нещо. Просто не мога да спра да мисля за онова, което се бе случило.

— Искам да кажа… — Той ме гледа очаквателно с бледосините си очи. Боря се и се опитвам да намеря точните думи. — Просто исках да кажа… — повтарям и пак млъквам. Кого заблуждавам? Безсмислено е: няма точни, нито правилни думи. Как бих могла да му обясня, какво става, когато не мога да го обясня на себе си? Ще ме помисли за луда. — Благодаря още веднъж — успявам да изломотя почти нечленоразделно.

За част от секунда ми се струва, че виждам как през лицето му преминава разочарование, но то изчезва и той отново се усмихва.