Момчешки живот

Почти бяхме излезли. Дедъ Остин се олюля, но татко го удържа на крака. Майка ми вадеше стършели от косата на баба Сара, все едно бяха живи шипчета. Две горещи игли се забиха отзад във врата ми, едната — част от секундата след другата и от болката имах чувството, че главата ми ще изригне. След това татко ме хвана за ръката и дръпна, и дъждът се плисна по черепа ми. Всички минахме през вратата, но татко се подхлъзна в една локва и падна на колене в калта. Хванах се за врата и затичах в кръгове, пищейки от болка, и след малко краката ми се изплъзнаха изпод мен и моят великденски костюм също се срещна със зефирската кал.

Преподобният Ловой излезе последен. Той тресна вратата на църквата и облегна гръб на нея, все едно да задържи злото вътре.

Гръмотевица изтрещя и се изтърколи в далечината. Дъждът заплиска като набивани с чук клинци и ни нашамари безмилостно. Някои от паството седяха в калта, други се мотаеха наоколо, зашеметени; трети просто си стояха и оставяха дъждът да се излива върху им като студен компрес за горещото им страдание.

И мен ме болеше. А и си представях, в делириума на болката си, как зад затворените врати на църквата празнуват стършелите. В крайна сметка и за тях беше Великден, нали? Те се бяха вдигнали от зимната смърт — сезонът, който изсушава гнездата на стършелите и мумифицира спящите им дечица. Бяха изтърколили настрани собствения си камък и бяха изникнали преродени в новата пролет, и след това бяха изнесли своята жилеща проповед върху изобилието от живот и тя щеше да остане с нас много по-дълго, отколкото бяха способни и най-разпалените слова на преподобния Ловой. Всички ние лично бяхме изживели близка среща с тръните и гвоздеите.

Някой коленичи до мен. Усетих да лепват студена кал върху ужилванията на врата ми. Погледнах към просмуканото от дъжд лице на дядко Джейбърд. Косата му стърчеше, все едно са го качили на електрическия стол.

— Добре ли си, момчето ми? — попита той.

Беше обърнал гръб на всички ни и беше избягал да си спасява кожата. Беше се проявил като страхливец и Юда, и жертвоприношението му с калта не носеше удовлетворение.

Не му отговорих. Погледнах право през него. Той каза:

— Ще се оправиш!

После се изправи и отиде да види как е баба Сара, която се гушеше с мама и нана Алис. Изгледа ме като полуудавен, кльощав плъх.

Ако бях голям като татко, може би щях да го ударя. Не можех да се сдържа да не се чувствам засрамен от него — дълбок и жилещ срам. Не можех да се сдържа и да не се чудя дали не съм наследил и аз някаква част от страхливостта на дядко Джейбърд. Не знаех тогава, но съвсем скоро щях да науча дали е така.