Империя на бури

Веднъж свърна на юг, за да заблуди преследвача си. В крайна сметка цял ден държа тази посока. После се отправи на запад към планините. Сетне пак на юг, може би югоизток; не можеше да прецени. По това време вече бягаше, ала Оуквалдският лес беше толкова дълбок, че почти не виждаше слънцето, за да се ориентира по него. А без ясен поглед към звездите, тъй като не смееше да спре, за да се изкачи на някое дърво, не можеше да намери Господаря на Севера – нейния маяк към дома.

До обяд на третия ден вече беше на ръба на сълзите. От изтощение, от гняв, от пропил се чак в костите й страх. Щом преследвачът й я причакваше толкова време, то със сигурност нямаше да я убие бързо.

Спря на една поляна с препускащо през нея чевръсто поточе. Ножът трепереше в ръката й, а кракът я болеше – съсипаният й, безполезен крак. Готова бе да предложи на Мрачния владетел душата си в замяна на няколко часа мир и спокойствие.

Елида пусна ножа в тревата до себе си, падна на колене пред поточето и загълта жадно. Водата изпълни празнотата в стомаха й, оставена от горските плодове и корените. Наля манерката си с неудържимо разтреперани ръце.

Толкова разтреперани, че изпусна металната капачка в реката.

Изруга и бръкна до лакти в студената вода, опипвайки каменистото дъно, покрито с хлъзгави водорасли, молейки се за поне мъничко късмет...

Пръстите й тъкмо стиснаха капачката, когато първият вой огласи гората.

Елида и Оуквалдският лес застинаха.

Беше чувала кучешки лай и неземния хор на вълците, докато я влачеха от Перант към Морат.

Но това не беше нито едно от двете. Това беше...

В Морат й се беше случвало такъв вой да я изтръгне от съня й нощем. Вой, който успяваше да повярва, че си е представила, когато не прозвучеше отново. Никой нищо не беше споменавал за подобно нещо.

Но ето го сега. Онзи звук.

Ще създадем чудеса, които ще накарат светът да трепери.

О, богове! Елида завинти на сляпо капачката върху гърлото на манерката си. Каквото и същество да бе издало този звук, наближаваше бързо. Може би, ако се качеше на някое дърво – много, много нависоко, – щеше да се спаси. Да се скрие. Може би.

Тя се завъртя да пъхне манерката в чантата си.

От другата страна на потока обаче клечеше воин с дълъг, страховит нож, опрян върху коляното му.

Черните му очи я поглъщаха, а лицето под също толкова черната му, дълга до раменете коса беше сурово. Той процеди с гранитен глас:

– Освен ако не искаш да се превърнеш в обяд, момиченце, те съветвам да дойдеш с мен.

Тихичък, древен глас прошепна в ухото й, че най-сетне бе намерила непреклонния си преследвач.

А сега и двамата се бяха превърнали в нечия плячка.

***

Лоркан Салватер слушаше усилващото се ръмжене в древната гора с убеждението, че по всяка вероятност ще умрат.