Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
— Има нещо в това място. Тук завинаги ще остане частица от мен. Наистина ще ми липсва — казва той и оглежда всичко наоколо с любов.
— Това означава ли, че ще дойдеш с нас? — пита Марина.
— Разбира се, че ще дойда. Настъпи времето да сме заедно, да действаме заедно. А след като Сетракус Ра е тук, аз трябва да тръгна с вас.
— Той тук ли е? — пита Крейтън някак притеснено.
Осем лапва първата хапка яхния.
— Пристигна преди няколко дни. Явява се в сънищата ми.
Глава 12
В Западна Вирджиния скочихме в движение в един товарен влак. Опитвам се да спя, но в главата ми се въртят твърде много мисли. Присвивам очи, докато свикна с утринното слънце, чиито лъчи проникват между летвите на вратата. С облекчение отбелязвам, че все още пътуваме на запад. Това беше единственото, което каза специален агент Уокър, преди да изчезне: запад. И точно натам пътуваме. Избягвам да мисля за вероятността умишлено да ни е излъгала. Все пак тя смяташе, че ще умре, така че нямаше какво повече да губи и съответно причина да ме излъже.
Преобръщам се по гръб. Таванът на вагона е мръсен, осеян с петна в разнообразни разцветки. Задържам толкова дълго погледа си върху едно тъмносиньо петно точно над главата ми, че накрая се унасям в сън. Сънувам, което ми се случва често. Този път е различно, по-скоро е кошмар, а не видение.
Пак съм в Западна Вирджиния в затворническата килия. Но този път тя е празна и ярко осветена. Специалната клетка, в която беше Сам, е празна. Единственият признак, че той е бил там, е петното кръв на пода, което е все още мокро. Пристъпвам в средата на килията, оглеждам се като обезумял и се опитвам да изкрещя името му. Но щом отварям уста, ярката светлина над мен се всмуква в гърлото ми, отнема дъха ми, изпълва ме. Падам на колене и се опитвам да поема въздух.
Все още задъхан, вдигам поглед. Сега се намирам на огромна арена, а на трибуните беснеят хиляди могадорианци. Те скандират и ме замерват с разни неща, като същевременно се сражават помежду си. Подът под мен е лъскава, черна скала. Когато пристъпвам напред, земята под мен пропада и се отваря една черна пропаст. Над главата ми зее огромна дупка, през която виждам група облаци да се движат по синьо небе. Отнема ми няколко секунди, докато осъзная къде се намирам — вътре във върха на планина.
— Четири!
Това е гласът на Девет! Не съм сам. Оглеждам се и правя опит да извикам, но гърлото ми все още е запушено. От устата ми излиза лъч светлина. Завъртам се инстинктивно и се опитвам да насоча светлината, докато най-сетне осветява Девет. Той е от другата страна на арената, но нещо ми пречи да го видя. Това е Сам. Той виси между нас, ръцете му са в окови. Агент Пърди и специален агент Уокър стоят под него, а могадорианските им оръжия са насочени към гърдите му. Не се колебая. Затичвам се към най-добрия си приятел, а при всяка моя стъпка скалата пропада. Ревът на тълпата се засилва и става напълно оглушителен.
Когато най-после стигам до тях, скалата, върху която стоят агентите, пропада, а заедно с нея падат и те.
— Помощ! Помогни ми, моля те, помогни ми! — вика Сам. Тялото му се гърчи, той опитва да се освободи от оковите.
Използвам моята телекинеза, за да го освободя, но тя не действа. Опитвам с лумена, но ръцете ми остават тъмни. Заветите ми са ме изоставили.
— Доведи останалите, Джон — казва ми Сам. — Доведи всички.
Гласът му звучи странно, сякаш не е неговият. Сякаш някой или нещо зловещо говори чрез него.
Неочаквано до мен се озовава мургавото, слабо момче, което ми се беше явило в последното видение. То отново е прозрачно, подобно на призрак. Щом забелязвам, че около врата си носи лориенски амулет, аз протягам ръце към него. То поклаща глава и допира пръст до устните си. Момчето скача към Сам. Изкатерва се нагоре и стига с ръце до веригите. Виждам го, че се напряга, за да раздели оковите, виждам и изненадата върху лицето му, когато разбира, че не му достига сила да го направи.
В последното си видение той ме попита кой номер съм аз.
Усещам голямо желание да му заговоря. Кашлям, прочиствам гърлото си и установявам, че гласът ми се е възвърнал.
— Аз съм номер Четири! — изкрещявам в настъпилата тишина над арената.
— Взе ли решение? — пита Сам.
Той продължава да се гърчи в оковите, другото момче все още се опитва да счупи веригите над него. Сам поглежда право към мен и аз забелязвам, че очите му са тъмнокафяви. Това не е Сам, казвам си.
В този момент тялото на Сам започва да се тресе така яростно, че момчето го изпуска и аз с ужас наблюдавам как то полита надолу и изчезва в същата паст, която погълна агентите. Сега Сам е обгърнат от пурпурно сияние и оковите сами се чупят. Вместо да пропадне подобно на момчето и агентите, Сам плува като увесен във въздуха. Включва се прожектор, Сам започва да расте и се превръща в Сетракус Ра. Трите лориенски амулета около врата му ярко блестят, също и червеният белег, опасващ гърлото му.