Вестителят на бурята

— Извинявай, не чух.

Плешивият отново се ухили широко и се приближи до Нобул. Наведе се и се втренчи в него. Нобул беше виждал стотици пъти този поглед сред наемниците и наборниците. С този поглед офицерите гледаха подчинените си, както голям човек гледа по-малък. Ето че сега той бе отправен към него.

— Казах, че можеш да ме…

Ръката на Нобул се стрелна напред и сграбчи лицето на плешивия, както орел грабва заек в ноктите си.

— Мръсен боклук! — изкрещя той, заби палец в едното му око и очната ябълка изскочи с леко пльокване.

Плешивият падна, скимтейки като пребито куче, но Нобул вече не можеше да спре. Вторият бияч хукна към него, злобната му усмивка издаваше, че е очаквал това, че го е искал. Беше едър, но тромав. Мускулест, но с много тлъстини.

Не беше твърд като желязо. Не беше закален като стомана.

Нобул сграбчи главата му, преди да е направил и две крачки, и я заби в коляното си, като изсумтя от гняв през стиснати зъби. По бедрото му плъзна силна болка. Остра болка. Хубава болка. Вдигна мъжа и той се отпусна в ръцете му. Нобул обаче не беше приключил, завлече го до наковалнята и блъсна главата му в нея. Черепът изкънтя, не мелодично като чук по стомана, а тъпо, като брадва по дънер. Удари отново и този път по метала плисна кръв. После още веднъж и чак тогава го остави да се свлече. Мъжът лежеше неподвижно, а плешивият пищеше зад него. Не можеше да се каже дали е мъртъв, или е в безсъзнание. Нобул вдигна крак и го стовари върху гърлото му. То поддаде под ботуша и от устата шурна кръв. Нобул се втренчи в главата му, която се полюшна безжизнено над едрите рамене. Ако след наковалнята беше оцелял, сега вече трябваше да е мъртъв.

— Окото ми! Копеле! Копеле!

Нобул се обърна към плешивия, който още се гърчеше на пода. Беше притиснал с длан лицето си, а очната ябълка се люлееше между пръстите му.

— Тихо, синко — каза Нобул и взе чука си. — Скоро ще свърши.

Застана над пищящия мъж, вдигна чука и се зае за работа.

Когато приключи, когато почисти мръсотията, Нобул забута количката си по притъмнелите по залез улици и ръцете му се напрягаха под тежестта ѝ. Друг ден в нея щеше да има оръжия или брони, покрити със зебло, и щеше да ги закара право при търговеца на едро, където да им вземе добра цена, или да ги остави на комисиона при търговеца на дребно, който щеше да му даде още по-добра цена. Надали обаче щеше да вземе нещо за двете мъртви нищожества, които тикаше сега в количката.

Не се тревожеше, че ще го разкрият. Зелените куртки в тази част на града добре знаеха кой е и го бяха виждали неведнъж да превозва стоката си по улиците. Може би щяха да се зачудят защо е с количката по залез, но дори да го спрат и да погледнат вътре, не му пукаше. Нека надникнат под платното, нека видят телата, нека отстъпят ужасени, нека надуят тъпите си свирки, да вдигнат арбалетите, да му заповядат да легне на земята, докато му сложат оковите.

Нека.

Но те не го направиха.