Вестителят на бурята

Стигна до Сторуей и продължи по малката алея покрай канала. Три лодки бяха закотвени наблизо, готови да поемат на дългото си пътуване до Силвъруол. Нобул спря за миг и изчака да види дали ще се появи някой. Никой не се появи.

Не му отне много време да пусне леко двете тела в реката. Те се понесоха, подскачайки по вълните като ябълки в бъчва, преди течението да ги подхване и да ги повлече. Нобул ги загледа как потъват бавно под повърхността по пътя си към Мидралско море. Приливът може би щеше да ги изхвърли на брега по-късно, но много далече оттук.

Не се бави повече и тръгна към дома.

Когато се върна в ковачницата, спря само колкото да напълни количката с дърва от бараката. Винаги беше добре запасен — ковачницата не можеше без дърва за огъня. Щом влезе вътре, напълни пещта и загледа как въглените разпалват цепениците. После отиде до тезгяха и извади стария сандък изпод него. Беше от необработени дъски, обковани с желязо, дълъг четири стъпки и широк — една. Опря ръка на капака му, чудеше се дали да го отвори и да погледне. Нямаше защо да го прави, знаеше какво има вътре. Нямаше защо да събужда още стари спомени.

Опря сандъка до вратата отвън, взе лопатата и започна да разхвърля горящи цепеници из цялата ковачница, накрая натрупа отгоре разпалки. Не мина много време и пламнаха няколко пожара, които изпълваха ковачницата с дим, ближеха гредите на тавана и озаряваха стените.

Нобул хвърли последен поглед назад, взе лопатата, излезе на улицата и заключи вратата.

Можеше да иде само на едно място. Старата Фернела беше вероятно единственият му приятел. Знаеха се от едно време, когато той беше още момче и се нахвърляше срещу всеки, който го погледнеше накриво. Къщата ѝ беше далеч, но Нобул помнеше пътя. Когато му отвори вратата, Фернела го позна на мига, но посрещането не беше така топло, както бе очаквал.