Вестителят на бурята

Вратата на килията се отвори и той застана на прага ѝ — висок, тънък като тръстика, сивокос и сивобрад, с осеяно от бръчки лице, което издаваше бремето на годините. Но очите му — тези леденосини очи — бяха млади и в трептящите им дълбини нямаше и искрица нежност. Бащата на убийците погледна надолу и се усмихна.

Зад него бяха братята на Река — Планина, висок и силен, с вечно смръщено тъмно чело; Гора, слаб и яростен. Гледаха го безстрастно и го поздравиха без капка състрадание.

— Върнал си се при нас — каза Бащата, гласът му излъчваше сила. Глас, от който да се страхуваш и който да обичаш. — Чух, че си имал неприятности, милицията почти те е заловила. Раниха ли те?

— Не, татко — отвърна Река и сведе глава.

— Това е добре. Ела, ще поговорим.

Река се изправи за пръв път от два дни. Краката му бяха вкочанени от бдението, но се раздвижи грациозно и бързо при заповедта на Бащата. Влязоха в огромната тренировъчна зала, осветена от ярки факли и сияещи мангали. По стените висяха оръжия, по пода бяха поставени дървени кукли мишени, а по тавана имаше греди и въжета за катерене и скокове. Това беше домът на Река, зала, в която живееше и се обучаваше на своето изкуство, откакто се помнеше.

— Добре си се справил, Река — каза Бащата, докато превеждаше синовете си през залата и по тъмния тунел. — Доволен съм от резултата от работата ти. — Стигнаха до огромна подземна кухина, издълбана в скалата преди векове с неизвестна за Река цел. — Нашата мисия да изчистим улиците от богатите развратници, от болестта на покварата върви добре. — Обърна се към Река, извисявайки се над него, както винаги. — Но са те видели. Вдигнали са тревога, милицията те търси, а убиецът на Константин Дередко трябва да остане неизвестен — загадка за инквизиторите в този град.