Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Или може би е от червеното вино.
— Е… — обажда се по едно време той.
Виждам го как започва да върти столчето на чашата, като че ли обмисля нещо. А после забелязвам. Той не носи халка! Прозрението ме озарява изведнъж и се забива в мен като стрела. От дълбините на съзнанието ми изплува спомен, че Магда като че ли ми спомена за това, обаче тогава не обърнах никакво внимание — нали тогава тя говореше за някакъв непознат. Или поне го мислех за непознат.
Вторачвам се в голия му безименен пръст. Може пък да е свалил халката, а после да е забравил да си я сложи. Или да я е изгубил. Или пък е от онези мъже, които не обичат да носят пръстени — като татко, който още след сватбата заявил на мама, че никога не бил носил бижута и не възнамерявал сега да започва. Мисля, че дори бил изрекъл думата „простотии“, но по този въпрос толкова.
И докато размишлявам върху всички тези възможности, незнайно защо в гърдите ми се надига надежда. Избухва у мен като фойерверк и ме озарява.
— Кажи ми…
Вдигам очи и виждам, че той ме наблюдава.
— … откога си в Ню Йорк? — довършва.
Очевидно разговорът е напуснал опасните територии и се е върнал в сферата на приятелските любезности. Което си е истинско облекчение.
— Съвсем от скоро. Само от няколко седмици — отговарям и пак отпивам от виното си.
„Не му позволявай да те вижда как гледаш безименния му пръст!“ — напомня ми тънкото гласче в главата ми. И аз побързвам да извърна очи.
— Значи и ти не познаваш много добре града. Точно като мен. — Усмихва се. — Е как е, харесва ли ти?
— Много — усмихвам се и аз и вдигам чашата си, за да ми долее.
„Много е важно за нищо на света да не го питам дали е женен!“
Трябва да се престоря на незаинтересована! Сякаш въобще не ми пука. Сякаш никога не съм си помисляла за това, нито веднъж през последните десет години!
— И на мен ми харесва. Градът наистина е възхитителен. Преди идвах често тук, по работа, но никога не съм живял в него.
— Така ли?
„И сякаш нито веднъж не съм набирала името на жена му в «Гугъл», за да я видя как изглежда.“
— О, да. Така че сега ми е много интересно. Съвсем различно е да гледаш Ню Йорк от позицията на човек, който живее тук, а не на гост или турист.
„И как не открих нищо. Нито една снимчица, дори и размазана. Така де, човек би си помислил, че поне във «Фейсбук» ще я има!“
— Е, как върви семейният живот?
Въпросът се изстрелва от устата ми като неуправляема ракета. Минава право през него и се разбива върху бара. За миг имам усещането, че това няма нищо общо с мен, че наблюдавам разговора отстрани като невинен непознат.
А после осъзнавам какво сторих.
О, не! Не съм казвала подобно нещо! Не може да съм го изрекла аз!
Мамка му, мамка му и пак мамка му!
Настъпва тишина. Натаниел отпива от виното си. Това е онзи момент преди тътена и избухването, онзи застинал във времето миг, когато се подготвяш за неизбежния край.
Той оставя чашата на масата между нас и впива очи в моите.
„Само не казвай, че върви идеално! Моля те, само не казвай това!“ — нареждам мислено. Така де, можеш да кажеш, че върви добре, че си щастлив и всичко останало и аз ще се зарадвам — наистина. Само, моля те, не повтаряй каква прекрасна жена е тя!
— В момента сме в развод.
Сега очевидно е негов ред да изстреля една ракета. Бум! Просто ей така, без никакво предупреждение.
Гледам го и не вярвам на ушите си. Бях подготвена за стотици други отговори, само не и за този. Определено не за този.
— Боже, съжалявам! — побързвам да изрека и се опитвам да се сетя за други подходящи за случая думи. Шокът определено си го биваше. Но едновременно с него усещам и нещо друго — някакъв таен радостен трепет, който следва като ударна вълна на земетресение.
— Няма защо — усмихва се тъжно той. — Така е най-добре. Двамата с Бет изобщо не трябваше да се женим.
Запазвам невъзмутимо спокойствие. По лицето ми не помръдва и мускулче. Обаче всяка клетка в тялото ми се превръща във фино настроен приемател.
— Запознах се с Бет, когато тя беше първокурсничка в колежа. Беше моя абсолютна противоположност — шумна, самоуверена, душата на всяка компания… Карахме се като луди.
Опитвам се да си го представя. Нейт? Да се кара с някого като луд? Обаче не мога. Той винаги е толкова внимателен, толкова съобразителен, толкова уравновесен. Не мисля, че някога съм го виждала да губи самообладание.