Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Тя се изнесе още след първата година на брака ни. Може би още тогава трябваше да сложим точка.
— И защо не го направихте? — изтърсвам, без да се замисля аз, но после се усещам и допълвам: — Така де, щом не сте се разбирали.
— Нямам представа. Може би просто не исках да обиждам никого. Направиха ни такава голяма сватба… — Не довършва и свежда неловко очи.
— Да, знам. Писаха за вас в „Ню Йорк таймс“.
— Ти си видяла статията? — поглежда ме той със смесица от изненада и неудобство.
Неудобно се чувствам и аз, задето си признах, че съм чела за тях.
— Всъщност открила я е сестра ми Кейт. Тя живее тук. И ми я показа.
Истината е, че тя просто бе откъснала страницата от вестника и ми я бе изпратила, ръководейки се от принципа, че за мен най-добре ще бъде да узная истината. Обаче аз си знаех, че тайничко се е надявала, когато видя сватбената му снимка, да престана да въздишам по него, да продължа напред и напълно да го забравя. И планът й сработи. Донякъде.
— Стори ми се хубава сватба — усмихвам се ведро аз и пресушавам чашата си.
Очевидно най-сетне съм се превърнала в зрял човек. Така де, вижте ме само! Хладнокръвна, спокойна, никакви признаци на ревност, никакви въздишки. Направо не мога да се позная! Чувствам се благородна и великодушна. Чувствам се направо възвишена!
И може би леко пияна, както съвсем неочаквано осъзнавам.
— Да, сватбата наистина беше голяма — кимва той. — Проведе се в хотел „Риц-Карлтън“ в Сан Франциско и присъстваха триста гости.
— Ехааа! — възкликвам аз, но не заради броя на гостите, а защото не мога да повярвам, че седя тук и разговарям за сватбата на Нейт. С Нейт. Толкова е сюрреалистично.
— Но поне половината от тях не познавах — продължава той. — И до днес не ги познавам. — Вдига чашата си с вино, поглежда ме замислено, а после отсича: — Както и да е. Стига за мен. Какво става с теб? Кой е късметлията?
Усещам как бузите ми поруменяват и за момент си казвам, че може би няма да е зле да си измисля някого. Обаче после се отказвам. Знам, че трябва да му кажа истината. С него никога не сме играли игрички, така че не смятам, че точно сега трябва да започваме.
— Няма такъв — отговарям и извръщам поглед.
— Какво?! — Сега е негов ред да бъде шокиран. — И защо?
„Защото така и не успях да те забравя. Защото не допуснах никого толкова близо до себе си. Защото ти за мен си Единственият!“ — шепне гласчето в мен.
Вместо това обаче свивам рамене и казвам:
— Може би просто все още чакам подходящия човек.
От всичкото това вино на гладен стомах главата ми започва да олеква и барът започва да се върти. Вдигам бавно очи и срещам неговите.
— Умен ход — кимва замислено той. — И аз трябваше да сторя същото.
Настъпва пауза. Погледите ни се срещат. Никой от нас не казва нищичко. Аз ли си въобразявам или тук наистина става нещо? И дали се гласи да стане?
Някъде дълбоко в тялото ми нещо започва да тупти.
— Ходила ли си пак във Венеция?
Сърцето ми се свива и в гърлото ми се събира буца.
— Не, не съм — промърморвам, едва успявайки да овладея гласа си. — Ами ти?
Без да сваля очи от моите, той отговаря тихо:
— Милион пъти.
Сърцето ми пак претупва. Значи не съм си го въобразила. В гърдите ми се надига нова надежда и за момент усещам, че се намирам на ръба на нещо голямо. Питам се какво ли ще каже той сега, какво следва.
— Луси, не се ожених за тази, която трябваше!
Говори тихо, но с ясен и овладян глас. Завива ми се свят. О, боже! Не мога да повярвам! Направо не мога да повярвам! Тази негова изненадваща изповед ме шокира, вцепенява, изумява и въпреки това…
И въпреки това има още нещо… нещо много дълбоко… едно всепоглъщащо чувство на покой, неизбежност, съдба.
— Допуснах най-голямата грешка в живота си, когато си позволих да те изгубя и оттогава насам нито за миг не съм престанал да съжалявам! Никога не престанах да мисля за теб! Питах се къде си, какво правиш, дали някога ще те видя отново… Понякога дори си позволявах да помечтая как неочаквано те виждам, как се сблъсквам на улицата с теб…
Слушам го как говори, но все едно говоря аз. Защото моят глас би изрекъл абсолютно същото. Защото тъкмо това правех и аз през всичките тези години. Все едно чете от моя дневник, разказва за моя живот, но ето че такъв е бил и неговият. През всичкото това време ние сме живели по абсолютно еднакъв начин, но не сме го знаели.