И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Ако желаете, бих могъл да известя персонала, че предпочитате да прекарвате вечерите си в градината. Така ще избегнете физическата намеса от страна на стражата. Въпреки това настоявам да ви охраняват. – Не исках да ù казвам колко често ни нападат. Щеше да е в безопасност, ако до нея имаше страж.

– Не бих... не съм сигурна, че искам да приемам каквото и да било от вас. – Тя изтръгна внимателно ръката си от моята и впери поглед в тревата.

– Ваша воля. – Бях малко разочарован. С какво се бях провинил, че ме отблъскваше така? Може би просто нямаше начин да я спечеля. – Възнамерявате ли да се прибирате в близко време?

– Да – прошепна тя.

– В такъв случай ще ви оставя насаме с мислите ви. До вратата ще ви чака страж. – Исках да постои в градината, колкото желае, но се притеснявах някое от момичетата да не пострада при неочаквана бунтовническа атака; дори това момиче, което явно беше развило сериозна неприязън към мен.

– Благодаря ви, ъм, Ваше Величество. – Долових нотка на уязвимост в гласа ù и осъзнах, че може би поведението ù всъщност нямаше общо с мен. Може би просто всичко случващо се ù идваше в повече. И нима можех да я виня? Реших, че си струва да опитам още веднъж, макар да рискувах отново да ме отхвърли.

– Мога ли да ви помоля за една услуга, скъпа ми Америка? – Пак взех ръката ù, а тя ме изгледа скептично. В очите ù имаше нещо, сякаш издирваше истината в моите и щеше да я получи на всяка цена.

– Зависи каква.

Тонът ù ми даде надежда и се усмихнах широко.

– Не споменавайте за срещата ни пред другите. Запознанството ни е планувано за утре и не искам останалите момичета да се чувстват пренебрегнати. – Изпръхтях тихо и веднага ми се прииска да не бях. Понякога смехът ми беше отвратителен. – Не че бих описал нападките ви като особено романтични, но все пак.

Най-сетне Америка ме удостои със закачлива усмивка.

– В никакъв случай! – Тя направи пауза и въздъхна. – Няма да кажа и дума.

– Благодаря ви. – Трябваше да се задоволя с усмивката ù, просто да си тръгна. Но нещо в мен – може би възпитанието ми вечно да дерзая, да успявам във всичко – ме подкани да направя следващата стъпка. Приближих ръката ù до устните си и я целунах. – Лека нощ. – После станах и си тръгнах, преди тя да ме е смъмрила или аз самият да съм направил още някоя глупост.

Исках да погледна назад, за да видя изражението ù, но ако беше нещо от сорта на погнуса, едва ли щях да го понеса. Ако кралят можеше да прочете мислите ми в този момент, нямаше да остане доволен. Досега, след всичко преживяно, характерът ми вече трябваше да се е калил.

Като стигнах до вратите, казах на стражите:

– Оставете я за малко. Ако не се е прибрала до половин час, любезно я поканете да влезе. – Погледнах и двама им в очите, за да се уверя, че са схванали идеята ми. – Освен това не е желателно случката да става публично достояние. Ясно ли е?

Те кимнаха и аз се отправих към централното стълбище. Като се отдалечих, дочух единият страж да прошепва: