Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

След месеци атаки съпротивата на града не отслабваше. Лагер от палатки, хижи и обикновени сламени колиби, в който се бяха настанили обсадителите, се беше появил върху платото. Мъже и животни, войници и търговци, курви и добри съпруги съжителстваха там, извън обсега на кланетата.

Работата по обсадата беше подновена, този път с по-обмислена стратегия. Персите бяха решили, че след като не можеха да преодолеят загражденията, трябваше да се опитат да срутят стените.

Дълги коридори, тапицирани с кожа, на места подсилени с тухли, свързваха лагера с купчините пръст, които бяха натрупани пред укрепленията. Докарваха дърва от горите край Тал’Афар, на повече от двадесет дни ходене. Бяха повикали хиляди мъже – от бреговете на Тигър, от Мосул и от Хатра. Те бяха изкопали на дълбочина десет стъпки под земята галерии, които водеха под крепостната стена и бяха изградили там добре укрепени стаи. Стаи, които служеха за капани. Достатъчно беше да се запалят подпорите, за да се срути земята отгоре, а с нея и непреодолимите стени.

Но виждайки как се трупат купчините пръст, римляните и палмирците разгадаха операцията и крепостните стени веднага бяха подсилени с насип, в който бяха затрупани най-близките градски къщи. Обсадените изкопаха отбранителни мини, с надеждата да прекъснат подземните пътища на персите. Така че, след година безумие и нечовешки усилия, пробитите във всички посоки от подземия и осеяни с безкрайни проходи околности на Дура Еуропос заприличаха на чудовищно леговище на пустинни плъхове!

Скоро щеше да падне нощта. Това може би беше последната нощ на очакване. Навсякъде из персийския лагер се шушукаше за това. Галериите най-после бяха стигнали под стените. Щурмът беше въпрос на часове. Всъщност и нападателите, и обсадените се страхуваха, че всеки момент може да стане срутване, което нямаше да могат да овладеят. Просеките бяха станали толкова крехки, че само едно погрешно движение можеше да съсипе последната защита на града или пък, обратното, да унищожи петмесечните усилия за завоюване.

Преди момчето да потъне в галерията, офицерът го хвана за ръкава.

— Побързай, Ла Фуин. Няма време да се размотаваш.

Свирепа усмивка разкри блесналите под дългите мустаци зъби на персиеца.

— Постарай се да не те усетят. Тези лентяи римляните са точно зад стената в дъното. Гледай да не развалиш хубавата изненада, която ги очаква!

* * *

Тук й казваха Ла Фуин, без да се интересуват особено как точно е името й, нито дали е момче, или момиче. Тя пусна колона войници с кожени брони да мине, преди да потъне в земята.

Просеката не беше достатъчно висока, за да може човек да стои прав, и само след няколко стъпки дневната светлина изчезна. Външният шум също. Долавяше се само скърцането на гредите, които поддържаха огромната земна маса. Въздухът беше тежък, застоял, неприятен за дишане. На моменти пясъкът скърцаше, изтичаше тук-там между подпорите.