Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Юлия Корделия се беше изправила на прага. В гласа й звучеше онази елементарна твърдост, която Аврелиан не беше успял да прояви. Обаче, преди да излезе от стаята, Клавдия сграбчи лицето на Аврелиан и залепи предизвикателно устните си върху неговите.

Когато тя изчезна в тъмнината, Юлия Корделия се приближи до сина си и положи успокояващо хладните си пръсти върху устата му, сякаш искаше да задържи там целувката на Клавдия.

— Ще й мине – каза нежно. – Тя има нужда да обича и няма нищо по-хубаво, с което да запълни сърцето си, от славата на своя брат. Не й се сърди.

Те се гледаха един друг мълчаливо. Аврелиан се запита какво ли знаеше майка му за истинската лудост на Клавдия. Сякаш отгатнала мисълта му, Юлия Корделия поклати глава.

— Каквото и да прави, не се бой от нея. Не тя ще изпрати нощта и гнева на боговете.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам каква ще бъде съдбата ти.

Той се изсмя грубо.

— Клавдия ми разказа. Знаеш, че не вярвам в предсказания.

— Смяташ, че съм заслепена, защото съм твоя майка. Грешиш, сине. Ти самият си заслепен от повърхностни мисли. Още не си се научил да четеш в себе си. Мислиш за баща си, мислиш за дедите си роби, мислиш за майка си – освободената робиня Юлия Корделия. Ти забравяш, че си свободен човек, един от онези, на които империята дължи съдбата си. Възхищението ти от Рим е толкова голямо, че ти се виждаш негов слуга завинаги. Обаче забравяш, че най-великият измежду воините, ако иска, взема титлата август. Ти се правиш, че не чуваш божията воля, защото все още не знаеш какво представляваш за тях. Ти се задоволяваш с кръвта по сабята си, докато те очакват повече, много повече. Това ще дойде. Ив този ден ти ще бъдеш Аврелиан Август.

— Майко!

— Не възразявай, чуй ме добре и помни думите ми. Лавровият венец ще окичи челото ти. Не утре, нито вдругиден. Други ще си послужат и ще злоупотребят с пурпура, преди Рим да те приветства, както не е приветствал никой император от много отдавна. Твоят враг ще бъде враг и на боговете. Той ще е съвършено непознат, никое човешко същество няма да му се е опълчвало все още, никое, което боговете биха могли да обикнат. И ти, Аврелиан Август, моят син, ти ще ги защитиш.

Тя млъкна, гледайки го настойчиво. Без да продума, Аврелиан се взираше в тъмните й очи, сякаш търсеше светлина в пустотата между звездите. Тя се усмихна много нежно и сложи ръце на тила му.

— Ти ще отидеш да се биеш. Не се страхувай. Ти ще победиш. Но ти, само ти, защото ще се биеш за император, когото боговете са осъдили.

— Майко!

— Деций ще умре, Аврелиан. Никой не би могъл да попречи, дори и ти. Тогава ще разбереш, че твоята майка казва истината. Бъдещето е такова, каквото всевишните искат да бъде. Те очертават онова, което ще преживееш, като широк и красив път.

И след миг добави с почти шеговит тон:

— И не се бой от жените, сине мой. Боговете ще те прославят чрез една жена.