Зовът на барабана [bg]

Той седна рязко, заинтригуван.

— Да, направих го. Те бяха така стъписани, сякаш извадих змия от спорана си. Много се развълнуваха — бяха ядосани и изплашени едновременно и мисля, че сигурно щяха да ми направят нещо, ако вече не бях споменал за уискито.

Той бръкна в палтото си и извади опала, пусна го в ръката ми.

— Най-добре го вземи ти, сасенак. Но мисля, че не бива да го показваш на никого.

— Колко странно. — Погледнах камъка, спираловидният петроглиф блещукаше в различни цветове. — Значи наистина означава нещо за тях.

— О, означава — увери ме той. — Не знам какво, но никак не го харесват. Военачалникът настояваше да разбере откъде съм го взел и му казах, че ти си го намерила. Това ги успокои малко, но бяха силно развълнувани по въпроса.

— Защо искаш аз да го взема? — Камъкът беше топъл от тялото му и приятно гладък в ръката ми. Инстинктивно палецът ми започна да следва извивката на спиралата.

— Стъписаха се, когато го видяха, а после се ядосаха. Един-двама като че ли щяха да ме ударят, но ги удържаха. Погледах ги малко, като държах камъка в ръката си, и осъзнах, че се страхуват от него; нямаше да ме докоснат, докато е в мен.

Протегна ръка и сви юмрука ми върху камъка.

— Пази го в теб. И при опасност го извади.

— По-вероятно е ти да изпаднеш в опасност — възразих аз и се опитах да му го подам.

Той поклати глава и крайчетата на косата му полетяха на вятъра.

— Не, не и когато вече знаят за уискито. Няма да ме наранят, докато не разберат къде е.

— Но в каква опасност мога да изпадна аз? — Мисълта беше притеснителна; жените бяха предпазливи, но не и враждебни, а мъжете от селото не ми обръщаха внимание.

Той се смръщи и погледна към селото. Оттук се виждаха само външната ограда и струйките дим, които се издигаха над нея от невидимите къщи.

— Не знам, сасенак. Знам само, че съм бил ловец — и съм бил преследван. Нали знаеш как, когато има нещо странно наблизо, птиците спират да пеят и гората застива?

Той кимна към селото, взираше се в дима, сякаш от него можеше да се появи някаква форма.

— Там е така застинало сега. Случва се нещо, което не мога да видя. Не мисля, че е свързано с нас… и все пак… ме притеснява — каза той внезапно. — Живял съм твърде дълго, за да не обърна внимание на такова чувство.