Хиляда и една нощ. Том II
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Киряк Цонев
- Жанр: Древневосточная литература
Электронная книга - «Хиляда и една нощ. Том II». Краткое содержание книги:
— Драгоценностите са просто камъни — те при нас нищо не струват! Който иска да се ожени, плаща като откуп нещо, което си струва — да улови някои видове риби, хиляда, две хиляди или повече — както се договорят с бащата на съпругата! Щом донесе договореното, близките на двамата млади се събират, изяждат на пир донесеното, сетне въвеждат младоженеца при съпругата му. После той лови риба, за да я изхрани, пък ако се разболее — тя лови да го храни!
— А какво се прави, ако някой прелюбодейства?
— Ако такова нещо се случи, жената се заточава в Женския град! Ако е забременяла от прелюбодейството, оставят я да роди. Ако е момиче, то остава с нея и го наричат Прелюбодейка, дъщеря на Прелюбодейката, и си остава момиче до смъртта си. Ако е момче, донасят го при царя на морето и той го убива!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Абдуллах сухоземният се дивял на всичко, което виждал. После приятелят му го отвел в друг град, после — в друг и така — в осем града подред. Той забелязал, че хората от един град не си приличат с хората от друг.
— Братко, а има ли още градове? — запитал той.
— Че колко градове и морски чудеса си видял ти! — възкликнал морският Абдуллах. — Ако за хиляда години ти показвам по хиляда града на ден, ще видиш във всеки град по хиляда чудеса и пак не бих ти показал и частица от чудесата на морето! Аз само ти показвам малко от домовете и земите ни!
— Ами щом е така, стига ми и това, което съм видял! Но ми втръсна да ям само риба! От четирийсет дни се разхождам с тебе, а ти от сутрин до вечер ме храниш само със сурова риба — нито нещо печено, нито нещо готвено!
— А какво е това готвено или печено? — запитал морският Абдуллах.
— Ние печем рибата на огън! — рекъл сухоземният Абдуллах. — Готвим я на огън, приготвяме я по различни начини!
— Че откъде при нас огън! Откъде ще знаем какво е това печено, готвено и тъй нататък?
— Ние я пържим със зехтин или сусамено олио!
— Откъде при нас зехтин или сусамено олио?
— Прав си… Но, братко, ти още не си ми показал твоя град!
— Моят град остана далече… Той е близо до сушата, откъдето тръгнахме. Нарочно го подминахме, за да ти покажа другите градове!
— Е, стига ми, което видях! Искам да ми покажеш твоя град!
— Добре! — съгласил се морският Абдуллах, върнал се назад, след дълго плуване стигнали града му и той рекъл: — Това е градът ми!
Сторило се на рибаря, че градът е по-малък от онези, които бил разгледал. Двамата тръгнали из него, докато стигнали една пещера.
— Това е моят дом! — обявил морският Абдуллах. — Всички домове са пещери в планината. Всички морски градове са такива! Всеки, който пожелае да си построи дом, отива при царя и му казва: „Искам да си построя дом!“ Царят изпраща стадо риби, наречени накари. Те имат човки, които трошат скалите. Отиват до скалата, която си е избирал стопанинът, и му издълбават дом. Той им дава риба и ги храни, докато завършат пещерата! При всички морски същества е така — те не си помагат един на друг, а работят един на друг срещу риба! — после го поканил да влезе и викнал: — Дъще!
Показала се дъщеря му, която имала лице като месечина, дълга коса, черен поглед, тежки гърди и тънка снага, била съвсем гола и с рибешка опашка.
— Татко, какъв е този безопашат, когото си довел? — запитала тя.
— Дъще, това е сухоземният ми приятел, който ти носеше плодове от сушата! — отговорил той. — Ела, поздрави го! — тя пристъпила и го поздравила с прекрасен език и чист глас. — Сега донеси нещо за ядене на госта ни, чието посещение е благо за нас! — разпоредил се бащата. Тя донесла две големи риби, големи колкото шилета. — Яж! — казал Абдуллах на рибаря.
Сухоземният Абдуллах започнал да яде насила не защото не му се ядяло, но защото му било втръснало да яде само риба. След малко влязла и жената на стопанина — била хубавица, с две деца на ръце, всяко държало по една скумрия и я гризяло, както се гризе краставица. Щом видяла гостенина до мъжа си, тя също запитала:
— Какво е това безопашато същество до тебе?
Двете деца, сестра им и майката заопипвали хълбоците на сухоземния Абдуллах и възкликвали:
— Ама той наистина няма опашка! И започнали да му се надсмиват…