Сияйни слова

— Няма пак да ми искаш ботушите, нали?

Шалан вдигна крак и показа приличните на войнишки ботуши, които носеше под роклята. Това го накара да попривдигне вежда.

— Не ми е и хрумвало да излизам в Пустите равнини по пантофки — съобщи тя и се изчерви. — Пък и никой не може да ти види обувките под толкова дълга рокля.

Тя гледаше пъна.

— Искаш ли да ти помогна да минеш?

— Всъщност се чудя как стволът на тежкостъпо дърво се е озовал тук — призна Шалан. — Не е възможно да виреят из тези части на Пустите равнини. Твърде студено е. Може да е расло някъде по крайбрежието. И бурята наистина го е довлякла толкова далече? На четиристотин мили?

— Няма да ме караш да спирам, за да го нарисуваш, нали?

— О, я стига — отвърна Шалан, стъпи на пъна и премина. — Знаеш ли колко скици на тежкостъпи дървета имам?

Другите неща тук долу обаче бяха съвсем различни. Докато вървяха, Шалан използваше своята сфера — която трябваше някак да крепи в свободната ръка, докато в скритата държеше чантата, а на рамото ѝ висеше торбата — та да осветява наоколо. Беше изумително. Дузини видове ластари, червени, оранжеви и виолетови къдроцветни. Ситни скални пъпки по стените, малки гроздове бобинки, които отваряха и затваряха черупките си, сякаш дишат.

Клъбца духчета на живота се носеха около някакъв шистокор, който растеше възлест като пръсти. Горе почти никъде не се срещаше подобно образувание. Бляскавите песъчинки зелена светлина се понесоха през пропастта към цяла стена, покрита с тръбообразни растения, от чиито горен край се гънеха дребни пипала. Когато Шалан мина, пипалата се прибраха като вълна, минала нагоре по стената. Шалан тихо пое дъх и взе Спомен.

Мостовият спря и се обърна.

— Е?

— Нима не забелязваш колко е красиво?

Той вдигна поглед към стената от тръбообразни растения. Шалан беше убедена, че някъде е чела за тях, но името ѝ убягваше.

Мостовият продължи напред.

Шалан затича подире му. Торбата биеше по гърба ѝ. Почти се препъна в камара усукани мъртви ластари и пръчки, когато го настигна. Изруга и заподскача на един крак, преди да стъпи устойчиво.

Той се пресегна и взе торбата.

Най-сетне, помисли Шалан.

— Благодаря.

Каладин изсумтя, метна торбата на рамо и продължи, без да продума. Стигнаха до кръстопът в пропастта — един коридор водеше наляво, а друг надясно. Трябваше да обиколят следващото плато, преди да продължат на запад. Шалан огледа процепа и добре запамети как изглежда платото от тази страна, а Каладин избра пътя.

— Ще отнеме време — рече той. — Даже по-дълго, отколкото трая идването ни тук. Тогава трябваше да изчакваме цялата войска. От друга страна, минавахме по средата на платата. Сега заобикалянето на всяко много ще удължи пътя.

— Е, поне компанията е приятна.

Той я изгледа.

— Приятна за тебе, искам да кажа.

— През целия път на връщане ли ще слушам бръщолевенето ти?

— Не, разбира се. Имам намерение освен това да плещя, да бъбря и от време на време да ломотя. Обаче не много, та да не разваля нещо хубаво.