Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Каладин си спомняше първите слизания в пропастите. Винаги му се струваха прекалено зелени, влажни и чужди. Наблизо изпод мъха надничаха два черепа и сякаш ги наблюдаваха. От някаква далечна локва се чу плясване и Шалан почна лудо да се озърта. Макар вече пропастите да бяха като дом за Каладин, той не отричаше, че понякога определено го тревожеха.
— Тук долу е по-безопасно, отколкото изглежда. Когато бях във войската на Садеас, прекарвах дни в пропастите и събирах вещи от мъртвите. Само внимавай за духчета на загниването.
— А пропастните чудовища? — попита Шалан и се завъртя да погледне в друга посока, когато някакъв кремлинг се стрелна по стената.
— Никога не съм виждал. — Вярно, макар веднъж да зърна сянката на чудовище, което с дращене вървеше през една от по-отдалечените пропасти. Потреперваше при самата мисъл за този ден. — Не се срещат толкова често, колкото твърдят хората. Истинската опасност са бурите. Виждаш ли, ако вали, дори някъде далеч…
— Да, наводнение. Много е опасно в тясната пропаст. Чела съм за това.
— Убеден съм, че много ще ни помогне — отвърна Каладин. — Спомена, че наблизо има мъртви войници?
Шалан посочи и Каладин тръгна натам. Тя го последва, като се придържаше близо до светлината. Каладин намери няколко мъртви копиеносци, пометени от платото горе. Раните бяха пресни. Току до тях лежеше мъртъв паршенд, също убит наскоро.
Паршендът носеше необработени скъпоценни камъни в брадата си. Каладин докосна един, поколеба се, после опита да вдъхне Светлина. Нищо. Той въздъхна, сведе глава в почит за мъртвите и накрая измъкна копие изпод едно от телата и се изправи. Светлината горе се бе превърнала в тъмно синьо. Нощ.
— И така, чакаме ли? — попита Шалан.
— За какво? — учуди се Каладин и нарами копието.
— Да се върнат… — тя млъкна. — Няма да се върнат за нас, нали?
— Ще решат, че сме мъртви. В името на Бурите, ние би трябвало да сме мъртви. Струва ми се, че сме прекалено далеч, та да идват да извадят труповете ни, предполагам. А това е още по-вярно след паршендското нападение. — Каладин потърка брадичката си. — Може да почакаме похода на Далинар. Той даваше знаци, че ще се движи в тази посока в търсене на центъра. Остават само няколко дни, нали?
Шалан пребледня. Всъщност, пребледня още повече. Светлата ѝ кожа беше толкова особена. Бяла и с червена коса, тя изглеждаше като някакъв много дребен рогоядец.
— Далинар предвижда да тръгне веднага след последната буря преди дъждовния сезон. Тази буря е скоро. И ще донесе много, много и много дъжд.
— Лоша идея значи.
— Можеш и така да го кажеш.
Каладин бе опитвал да си представи какво ли е бурята тук долу. Виждал беше последиците, докато събираха вещи с останалите от Мост Четири. Усуканите и изпотрошени трупове. Камарите отпадъци, натикани в стените и в пукнатините. Камъни с човешки ръст, носени небрежно от водите през пропастите, докато заседнат между стените, понякога на петдесетина стъпки височина.
— Кога? — попита той. — Кога е тази буря?
Шалан се вторачи в него, после почна да рови в чантата си — листеше хартиите със свободната ръка и стискаше чантата със скритата, през плата на ръкава. Махна на Каладин да дойде с неговата сфера, защото тя трябваше да прибере своята.
Той вдигна сферата да ѝ свети, докато тя прегледа някаква изписана страница.
— Утре вечер — тихо каза Шалан. — Веднага след залеза на първата луна.
Каладин изстена и вдигна сферата по-високо да огледа пропастта. Намираме се точно на север от пропастта, в която паднахме, разсъждаваше той. Значи пътят за връщане е… нататък?
— Добре тогава — каза Шалан. Пое дълбоко дъх и захлопна чантата. — Вървим обратно. Тръгваме веднага.
— Не искаш ли да поседнеш и да отдъхнеш за миг?
— Отдъхнала съм си напълно — отвърна тя. — Ако и ти си така, предпочитам да тръгваме. Щом се приберем, можем да си седим, да пийваме вино с подправки и да се смеем колко глупаво е било от наша страна да бързаме, като сме имали толкова много време за губене. Много бих искала да се почувствам глупава точно така. Ти?
— Аха. — Харесваше пропастите. Това обаче не означаваше, че иска да преживее бурята в пропаст. — Нямаш карта в чантата, нали?
— Не — свъси се Шалан. — Не взех моите карти. Сиятелната Велат носеше. Ползвах нейните. Но може да си припомня нещо от видяното.
— Тогава, мисля, че трябва да вървим нататък — каза Каладин и посочи. След това тръгна.