Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Вземете оназ торба от другия побъркан — рече Сам на Бен Алън и Боб Сойър, които само се въртяха наоколо, грабнали ланцети с дръжка от костенуркова черупка, готови да пуснат кръв на първия зашеметен от удар войн. — Дай я торбата, жалко човече, инак ще те натикам в нея.
Уплашен от тази закана и напълно задъхан, „независимият“ се остави да го обезоръжат, а мистър Уелър взе лопатката от Пот и го освободи със следното предупреждение:
— Вървете кротко да си легнете или ще туря и двамата в едно легло, кат’ ви оставя да се борите със завързани уста, както бих сторил и с още дузина подобни, ако вземат да си играят на тез игри. А вие имайте добрината да дойдете с мен, сър, ако обичате.
С това обръщение към господаря си Сам го подхвана за лакътя и го изведе; съдържателят пък, подпомогнат от мистър Боб Сойър и мистър Бен Алън, изпрати поотделно да си легнат двамата враждуващи редактори, които бълваха, отивайки си, множество кръвожадни заплахи и неясно се уговаряха да се срещнат на другия ден на смъртен двубой. Но когато дойде време да поразмислят, мина им през ума, че биха могли да го сторят много по-добре чрез печата, затова почнаха смъртната схватка, без да отлагат; и цял Ийтънсуил бе потресен от тяхната смелост… на хартия.
Те си тръгнаха с различни дилижанси рано на следващата утрин, преди да се бяха размърдали останалите пътници; а тъй като времето се бе прояснило, дружинката от пощенската карета отново потегли в посока към Лондон.
Глава петдесет и втора
Като смяташе за не съвсем удобно да представи било Боб Сойър, било Бен Алън на младоженците, без те да са напълно подготвени да ги видят, и като искаше да пощади, доколкото бе възможно, чувствата на Арабела, мистър Пикуик предложи Сам и той да слязат от каретата някъде близо до „Джордж и ястребът“, а двамата младежи да вземат временно квартира другаде. Всички с готовност се съгласиха и предложението бе съответно изпълнено; мистър Бен Алън и мистър Боб Сойър се отправиха към някакво усамотено кръчмарско заведение, в най-отдалечените покрайнини на Бъро, гдето имената им често висяха зад вратата близо до тезгяха, възглавявайки дълги и сложни изчисления, направени с тебешир.
— Боже мили, мистър Уелър! — възкликна хубавата домашна прислужничка, щом срещна Сам при вратата.
— По̀ ми се ще да беше „Сам, мили“, мила моя — отвърна той, оставайки назад, за да не дочуе господарят му. — К’во сладко същество си ми ти, Мери!
— Боже, мистър Уелър, какви глупости говорите! — рече Мери. — О, недейте, мистър Уелър…
— К’во „недейте“, мила моя? — запита Сам.
— Ето това — отвърна хубавата прислужничка. — О, стига, мистър Уелър! — Укорявайки го по този начин, хубавата прислужничка го бутна към стената, заявявайки, че й е съборил шапчицата и съвсем е развалил къдрите й.
— И ме накарахте да забравя туй, дето трябваше да ви кажа — додаде Мери. — Едно писмо ви чака тука четири дена; нямаше и половин час, откакто бяхте заминали, и то пристигна; а пък отгоре му пише „бързо“.
— Къде е, любов моя? — запита Сам.
— Аз ви го запазих, иначе може би щеше да се затури някъде, преди да си дойдете — рече Мери. — Ето, вземете го; макар че не заслужавате.
С тези думи — след като бе изразила кокетно и очарователно неоснователните си съмнения, че е възможно да го е изгубила — Мери извади писмото изпод прекрасното си муселинено шалче, вързано над деколтираната блузка, и връчи посланието на Сам, който го целуна с много галантност и преданост.
— Ох, божичко — каза Мери, оправяйки шалчето си и преструвайки се, че не разбира, — вие изведнъж се привързахте много към туй писмо.
На това Сам отговори само с едно смигване, за дълбокия смисъл на което никакво описание не би могло да даде и най-слаба представа; и като седна до Мери на пейката до прозореца, отвори писмото и погледна съдържанието.
— Ехей! — възкликна Сам. — К’во е туй нещо?
— Дано не е нещо неприятно — рече Мери, надзъртайки над рамото му.
— Ой, ама какви ти са очите! — възхити се Сам, вдигайки поглед.