Гаснещ зрак [bg]

„Ние, тълпите, ние, градското съсловие, ние сме плътта и кръвта на едно поробено тяло. Това отклонение ни е отвело до брадвата на екзекутор и главата вече не е нашият господар. Търкулва се — движение, което някои могат да сбъркат с живот, понеже и очите може да блестят с разум, но блещукането вече не е нищо повече от отразена светлина. Устата е зяпнала, но никога вече няма да проговори.

Веднъж поробени, ние се лутаме без цел и все пак гняв гори вътре в нас. Това, казваме си един на друг, не беше нашата игра. Беше тяхната. Това, викаме на трупащата се тълпа, е нашият последен спор с безпомощността.

Край! Край на всичко това!“

Но тълпите са глупави. Користни водачи израстват като плевели. Дращят се и се хапят с нокти и зъби. Някои израстват от клоаките, други се гмуркат в тях. Насилници намират корони и се отпускат сити на евтини тронове. Блянът за свобода бива погълнат хапка след кървава хапка и много скоро нова глава поробва тялото, и покоят се връща.

До следващата треска.

„Разбира се — помисли Райз Херат, щом двамата с Емрал Ланеар подкараха към отворените порти на Карканас, миг преди да навлязат сред тълпите, — разбира се, трябва да има друг път. Край на току-що описания цикъл. Това отклонение е за народ, пребит до несвяст от равнодушния замах на несправедливостта. Защото за да има промяна — каквато и да е промяна, — изглежда, революцията не трябва никога да свършва. Трябва да продължава да бушува като буря, захранваща се от самата себе си, на самия ръб на бедствието и загубата на всякакъв контрол, залитаща несигурно, но никога не падаща съвсем. Когато няма никой да управлява, всички трябва да управляват, а за да управляват всички, трябва първо да управляват себе си. Когато няма кой да пази ценностите на едно справедливо общество, всеки трябва въплъти тези ценности на справедливостта. Но това изисква още повече… ах, Бездната да ме вземе, наистина съм си загубил ума.

Собствената ми треска изгаря черепа ми отвътре, треската на надежда и оптимизъм. С любов дори, като дракона на Ендест Силан, вечно кръжащ горе.

Отсечената глава все още прави физиономии, все още потръпва. И мъждукането в очите наистина е блясъкът на интелигентност, гаснещ, разбира се — докато армиите се подготвят да се срещнат — но уви, тази утайка е без разум.

Браним бастионите без нищо на гърбовете си. Заставаме с лице към бъдеще, което няма никакво друго лице освен нашето, само по-старо, но не по-мъдро. Тази умора идва с прилива, носи се в течението и нито един въртоп не предлага почивка.“

Какво бе направил Силхас Руин? Какво бе казал лорд Драконъс? Стига Консортът да беше благоволил да се срещне с него. „А тези тълпи, лицата, които вече се обръщат да ни погледнат? Чужденци. Но дори тази дума, «чужденци», идва от времето на родствени огнища, от жалките колиби, очертали границите на един народ, свят, временно гнездо в сезонните обиколки — когато сме живеели в природата и природата е живеела в нас, и никакво друго разделение не е съществувало отвъд онова, което е познато, и онова, което е непознато.