![Гаснещ зрак [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/7/gasneshch-zrak-bg-download.jpg)
Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
— Твърдиш ли, че си храбър мъж, Силхас Руин?
— Знам какво съм!
— Тогава… остави меча си.
— Да се предам?
— Така ли го наричаш?
— Те ще завземат града! Ще вдигнат втори трон! А ти, Консорте, ще бъдеш изхвърлен!
— Това не са прозрения — каза Драконъс уморено.
Силхас Руин поклати глава.
— Никой няма да ти съчувства в бедата ти, Драконъс. Не и след всичко това. Не и след толкова много пролята кръв.
— А, и за това ли ме обвиняваш?
— Те ще те убият…
— И с това — каза високо Келарас — ще разбият сърцето на Майка Тъма.
Думите му смълчаха и двамата. Силхас Руин се обърна безпомощно към него.
— Е — каза Драконъс на Силхас след дълго мълчание, — какво би искал да направя?
— Тя слуша ли сега, лорд Драконъс?
Той поклати глава.
— Това е нашият свят тук, приятелю. — После добави, като кривна леко глава и изгледа Силхас. — Виждам ръката все още на меча ти. Никой няма да се предаде значи.
— Не можем — отсече Силхас Руин. — Губим твърде много. Губим всичко.
Драконъс кимна бавно, замислен, а после присви очи с любопитство. Изчака.
Силхас Руин се поколеба.
Сълзи напълниха очите на Келарас. „Не, Силхас, не прави това.“
— Достойното нещо, лорд Драконъс, е да отстъпиш.
— Вече съм отстъпил, Силхас. Да не би да мислиш, че доброволно избрах ролята на Консорт?
— Тогава… отстъпи отново.
— А, разбирам. Изглежда, в края на краищата, поне един мъж трябва да се предаде.
— Това е…
— Достойното нещо — довърши Драконъс, кимна и отново извърна поглед.
„Тя няма да ти прости, Драконъс. Не се съгласявай на това. Разбирам те. Намерил съм любовта, за която говориш, любовта, която всъщност ни крепи в този живот. Силхас иска да превърне честта в неин враг, в неин убиец.“ Келарас пое дъх, за да проговори.
Но Драконъс каза:
— Ти спомена за моите Домашни мечове.
— Докато идвах, сър, знамената им бяха видени от северната кула. Те са на горския път, в колона.
— Аха.
— Моят брат Аномандър е с тях.
Келарас се сепна и се обърна към Силхас Руин.
— Да — каза Драконъс. — Все още ти държиш командването.
— Знаеш добре дилемата му — отвърна грубо Силхас. — Тя му забранява да вади меча!
— Значи вярваш, че той няма да наруши това съглашение?
— Той е Първият син на Тъмата!
Тъжна усмивка набразди суровото лице на Консорта и той задържа погледа си извърнат настрани.
— Както кажеш. Предполагам, че знаеш какво мисли брат ти за това. Много добре. Но аз ще имам своите Домашни мечове. — Извърна глава и впи безжизнени очи в Силхас. — В моето изгнание.
Мъката, избуяла в гърдите на Келарас, бе толкова силна, че му отне дъха.
Силхас Руин намери благоприличие да се поклони. Или беше, може би, неволна ирония. Иначе Келарас нямаше никога да му прости.
— Ще ни придружиш ли, тогава, Драконъс?
— Да. Вратата е точно зад вас. Изчакайте ме в коридора.
— Ще се сбогуваш с нея ли?
Въпросът сякаш удари Драконъс като шамар през лицето. Онова, което беше безжизнено в очите му, изведнъж лумна, макар и само за миг.
— Силхас — каза той тихо, — ума си ли си изгубил?
Когато командирът се поколеба, сякаш несъзнаващ раната, която бе нанесъл на Драконъс, Келарас пристъпи напред и го хвана за ръката.
— Хайде, сър.
Почти го повлече към вратата. Заопипва слепешком и някак намери бравата и я дръпна. Ярката светлина го заслепи за миг. Той издърпа Силхас навън и в последния момент преди да затвори погледна назад към Драконъс.
Консортът стоеше и гледаше, мъж лишен от любов, току-що усетил на устните си студената целувка на честта. Единственият мъж тук, който разбираше от кураж.
Беше гледка, която Келарас нямаше никога да забрави.
Когато излязоха, Драконъс махна уморено с ръка и след миг Гризин Фарл се появи от мрака.
Азатанаят се приближи и отпусна ръка на рамото на Консорта.
— Прости ми, Драконъс. Не можах да защитя любовта ти.
— Никога не си могъл. Нито аз, изглежда.
— Не знаех, че любовта може да умре с толкова много смърти — въздъхна Гризин.
— Тя има неизброими врагове, приятелю. Неизброими.
— Защо е така, чудя се?
— За недокоснатите от нея тя е слабост. За попадналите в горчиво-сладката ѝ прегръдка тя живее живот под обсада.
— Слабост ли? Със сигурност преценка, родена от завист. Колкото до обсадата, за която говориш… — Гризин въздъхна отново и поклати глава. — Каква дълбочина мога да намеря? В края на краищата аз избягах от жена си.