Гравитационна дъга [bg]

— Не искам никаква инжекция — но иглата вече е във вената и спринцовката се изпразва, а асото пика опитва да го успокои. — Сериозно ви казвам, не съм аз човекът, когото търсите, така де?

— Разбира се, лейтенант.

— Хей, хей, хей. Не, не съм лейтенант. Аз съм майор — Тук може би трябва да бъде по-настойчив, по-убедителен. Изглежда шибаната свинска маска пречи. Единствен той чува своя глас, който сега се връща като ехо само при него, по-приглушен, металичен… те не го чуват. — Аз съм майор Дуейн Марви. — Те не му вярват, не вярват, че се казва така. Даже за името му не… паника го връхлита и прониква по-дълбоко и от приспивателното, той опитва да се надигне, блъска о ремъците в истински ужас и чувства как малките му гръдни мускули се напрягат от безполезни пристъпи на болка, о Боже, започва да крещи с все сила, без думи, само викове, толкова силни колкото му позволява опънатия през гърдите му ремък.

— За Бога, моля те, Спонтун! — въздиша шофьорът — Не можеш ли да го накараш да млъкне?

Спонтун вече е смъкнал свинската маска и я заменя с марлена маска, която притиска с едната ръка, а с другата пръска етер, когато мятащата се глава го доближава.

— Явно преценката на Пойнтсман много му куца, — смята за нужно да отбележи Спонтун, загубил всякакво търпение, — щом на това му казва „спокойна невъзмутимост“.

— Добре, вече сме на брега. Не се виждат хора. — Мъфидж подкарва до водата, пясъкът е достатъчно плътно слегнат, за да издържи линейката, всичко е съвсем бяло под тънкия полумесец на луната, която е в своя зенит… съвършен лед…

— О-о-х — стене Марви — Ох, мамка му, О, не. О, Исусе — думите звучат в продължително упоено диминуендо1147, борбата с ремъците отслабва, докато Мъфидж паркира най-после, изоставено сиво-зелено мъниче на този широк бряг и огромното мазно-лъскаво пространство, разстлано към луната, към свода на северния вятър.

— Разполагаме с достатъчно време — Мъфидж гледа часовника си. — В един часа ще хванем небесния влак С-47. Казаха, че ще могат да го позадържат малко. — Облекчени въздишки, преди да се заемат с тяхната задача.

— Тоя човек е голям връзкар — клати глава Спонтун, изважда инструментите от дезинфекционния разтвор и ги подрежда на стерилно платно до носилката. — Така-а! Да се надяваме, че няма да се ориентира към престъпността, нали?

— Гадост, — тихо стене майор Марви, — о, ще ми го начукате ли?

Те измиват старателно ръце, надяват маски и гумени ръкавици. Мъфидж включва плафон гледащ втренчено надолу като нежно сияйно око. Хирурзите работят бързо, мълчаливо, двама военновременни професионалисти свикнали с военнополевата целесъобразност, само от време на време по някоя дума от пациента, шепот, бледо покъртително търсене опипом в своя етерен мрак на отдалечаващата се точка светлина, на всичко, което е оставил от себе си. Процедурата е опростена. Чаталът на кадифения костюм е отпран. Мъфидж решава, че ще минат без обръсване на скротума. Отначало го облива с йод, после стиска поред всеки тестикул в неговата прошарена с вени космата торбичка, прави бърз и чист разрез на кожата и ципите под нея, натиска тестикула навън през разреза и бликащата кръв, и го издърпва с лявата ръка докато меките и твърди семенни връзки се изпъват видимо на светлината. Ръката му се поколебава сякаш това са музикални струни, на които, нали е малко лунатик, той може да изсвири някое подходящо за случая музикално произведение тук на празния бряг: но после, неохотно подчинявайки се на своя дълг, ги прерязва на нужното разстояние от хлъзгавия тестикул и облива всяка рана с дезинфектант, след което най-после биват зашити отново двата чисти разреза, един до друг.