Гравитационна дъга [bg]

— Имаш ли някакво понятие какво става?

— А разбира ли изобщо някой? — засмя се Мравенко. — Молотов не споделя с Вишински1151. Но са им известни разни неща за теб. Помниш ли Киргизката Светлина? Помниш, разбира се. Е, те разбраха за нея. Не съм им го казал аз, но те са успели да стигнат до някого.

— Това е много стара история. Има ли смисъл отново да се занимават с нея сега?

— Смятат те за „полезен“ — поясни Мравенко.

После двамата дълго се гледаха. Това бе смъртна присъда. Тук полезността завършва бързо като официално съобщение. Мравенко се боеше, и не само за Чичерин.

— Ти какво ще правиш, Мравенко?

— Ще опитам да не бъда много полезен. Макар че те не са съвършени. — И двамата знаеха, че това е опит за утешение, не много успешен. — Всъщност те не знаят кое те прави полезен. Водят се по статистиката. Според мен те смятаха, че няма да оцелееш във Войната. А след като остана здрав и читав, бяха принудени да се вгледат по-внимателно в теб.

— Вероятно ще преживея и това също. — Именно тогава му хрумна да отлети в Москва. Но почти по същото време пристигна известие, че батареята на Вайсман не може да бъде проследена по-нататък от Люнебургското поле. Спря го също и подновената надежда да срещне Енциан, съблазнителната надежда, която с всеки изминал ден го отдалечава от каквато и да е възможност да развие нещата отвъд другата страна на това вероятно общение. Той никога не е предполагал, че ще може да продължи. Истинският въпрос е: ще го хванат ли преди той да хване Енциан? Има нужда само от още мъничко време… единствената му надежда е ако те също търсят Енциан или Черния Агрегат, и го използват по същия начин, по който той смята, че използва Слотроп…

Хоризонтът е чист все още, такъв беше през целия ден. В ръждиво замъглените далечини стърчат неподвижни като паметници хвойнови дървета с формата на кипариси. Първите лилави цветчета се показват върху пирена. Това не е оживеното спокойствие на късното лято, а тишината на гробище. Такава е била тази земя сред древните германски племена: територия на мъртвите.

Дузина националности, облечени като аржентински estancieros1152, се тълпят около походната кухня. Ел Нято е стъпил на седлото на коня, в стил „гаучо“ и гледа към германската пампа. Фелипе е коленичил на слънце, отправя своята обедна молитва към живото присъствие на някаква скала сред пущинаците на Ла Риоха, на източните склонове на Андите. Според една аржентинска легенда от миналия век, Мария Антония Кореа1153 последвала своя любим в тази суха земя, с тяхното новородено дете. Седмица по-късно пастири я намерили мъртва. Но бебето оцеляло, понеже сукало от нейното мъртво тяло. От тогава насам скалите около мястото на чудото станали обект на ежегодно поклонение. Но персоналната скала на Фелипе въплъщава също и една интелектуална система, защото той (подобно на М. Ф. Бийл и други) вярва в някаква форма на минерална способност за мислене1154, неразличаваща се особено от тази на растенията и животните, освен по мащаба за време, който е много по-разтегнат. „Става дума за брой на кадри за столетие“ и както всеки друг тука, напоследък Фелипе се увлича по киножаргона, „за хилядолетие!“ Колосално. Но Фелипе бе започнал постепенно да осъзнава, а това се случва много рядко с онези, които не са Чувствителни Скалофили, че историята, такава каквато е била натрапена на света, е само един откъслек, повърхностен и видим откъслек. Че сме длъжни да се вглеждаме в неизреченото в заобикалящата ни тишина, в движението на следващата забелязана от нас скала: към нейните еони от история под неспирното и женско упорство на водата и въздуха (кой ще бъде на точното място, веднъж или дваж на столетие, за да отвори блендата на фотоапарата?), да се вглеждаме надолу към низините, където вашите пътища, човешки и минерални, най-вероятно ще се пресекат…