Гравитационна дъга [bg]

— Хайде да ви заведа долу при ваните — гласът на жената вече гали тревогите му като насапунена гъба. — Там е съвсем тихо и спокойно…

— Аз ще бъда наоколо цялата нощ — уверява го Бодайн. — Ще ти кажа, ако Скачачът се появи.

— Това е някакъв заговор, нали? — Слотроп изсмуква слюнка от кадифените власинки.

— Човече, всичко на тоя свят е някакъв заговор — смее се Бодайн.

— И да, но, всички стрелки указват в различни посоки — Соланж илюстрира думите си с танц на ръцете, пръсти-вектори с червени връхчета. И Слотроп за първи път чува на глас, високо и ясно, че Зоната може да подкрепя множество други заговори в допълнение към насочените против него… че това са автобусите и влаковете на една гигантска транспортна система тук в Ракетенград, по-оплетена дори от бостънската, и ако човек пропътува по всяко разклонение надлежното разстояние и знае кога да сменя превозните средства, поддържайки някакво състояние на минимална благоразположеност и състрадателност, макар и често да изглежда, че върви по погрешния път, тази мрежа от всички заговори може все пак да го отведе до свободата. Той разбира, че не трябва да бъде толкова параноичен спрямо Бодайн или Соланж, а ще е по-добре да се повози на тяхното добросърдечно метро и да види къде ще го откара то…

Соланж повежда Слотроп към ваните, а Бодайн продължава да търси своя клиент, 2 ½ шишенца с кокаин потракващи и лепкави по голия му стомах под тениската. Майорът не е на масата за покер или за зарове, нито гледа кабаретната програма, — в която блондинката Йоланда, цялата блестяща от бебешко масло, танцува от маса на маса и събира подхвърлените й флорини и златни лири стерлинги, често нагорещени от пламъка на нечия шегаджийска „зипо“, между хватателните устни на путката си, — нито пие, нито ебе, според Моника, общителната, с жакардов костюм и пура в устата мадам на „При Пуци“. Даже не е досаждал на пианиста да му свири „Розата на Сан Антонио“. Минава половин час, докато най-после се натъква на майора, който излиза олюлявайки се от летящата врата на един писоар, зашеметен от сблъсъка с прословутата Желязна Жаба, позната из цялата Зона като върховното изпитание на мъжествеността, пред което както е известно се свивали, припадали, парализирали от страх, а понякога и драйфали от раз на място, орденоносни и висшестоящи германоунищожители, а също и най-дръзките и впедерастени убийци-бегълци от възможно най-отвратителните затвори на Зоната. Защото това наистина е Желязна Жаба, изкусно и достоверно пресъздадена, с хиляди брадавици, леко усмихната според някои, дълга трийсетина сантиметра от край до край. Тя дебне и се спотайва на дъното на зловонната изпоцапана с лайна тоалетна чиния и е свързана с Европейската Електрическа Мрежа посредством реостатно управление, настроено да подава променливи, макар и не смъртоносни, токови и напрежителни импулси. Не е известно кой управлява секретния реостат (има мнение, че е самият полумитичен Пуци) и в действителност не е ли свързан с автоматичен брояч на времеви интервали, защото наистина не всеки бива треснат, можеш да пикаеш върху Жабата и нищо да не се случи. Обаче няма как да бъдеш сигурен. Достатъчно често, за да има значение, пускат ток — атаката на пирани, изкачващи се като сьомги нагоре по блестящия златист уринопад по твоята предателска солно-киселинна стълба, те запраща обратно към връзката с Майката Земя, огромният планетарен фонд от електрони, който те обединява със собствения ти първообраз на легендарен жалък пияница прекалено натряскан, за да съобразява каквото и да е, пикаещ върху някаква отдавна неупотребявана токопроводяща релса и възпламенен до въглен, до епилептична нощ, канският му писък е с чужд, електрически глас, амперите говорят през неговия вече разпадащ се съд, изпотрошен прекалено бързо, за да успеят дори да започнат да говорят, да разгласят тяхното ужасяващо освобождение от безмълвието, и без това никой не слуша, някой нощен пазач ровичка между релсите, някой старец излязъл на разходка, за да се пребори с безсънието, някой градски скитник на пейка под милиони юнски бръмбари струпани в зелен ореол около уличния фенер, шията му се напряга и отпуска докато той потъва и изплува от сънища, а може би е онождана котка, църковна камбана духана от силен вятър, строшен прозорец, без посока, дори не и тревожно, бързо сменен от старото безмълвие на светилен газ и лизол. И някой друг го намира следващата сутрин. Или можеш да го откриеш всяка вечер в „При Пуци“, ако си истински мъж и отидеш да пикаеш върху онази Жаба. Този път майорът се е отървал само с леко сътресение и е в самодоволно настроение.