Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Скокна на крака и се завъртя. Щеше му се да има оръжие. Дъното на пропастта стана по-светло. Някаква нетрепваща светлина разкри прилични на ветрила къдроцветни и висящи ластари по стените и тук-там струпани по дъното клонки и мъх. Глас ли беше това? Каладин за миг се обърка, когато сенките на стената пред него се размърдаха нереално.
После някой излезе иззад ъгъла. Този някой бе облечен в копринена рокля и носеше торба през рамо. Шалан Давар.
Тя изпищя при вида му, хвърли торбата на земята и заотстъпва, притиснала ръце до тялото си. Даже изтърва сферата, която носеше.
Каладин развъртя ръката си в рамото, та да я намести, и пристъпи по-близо до светлината.
— Успокой се — рече. — Аз съм.
— Отче на Бурята! — възкликна Шалан и избърза да си вземе сферата от земята. После приближи и поднесе светлината към него. — Наистина си ти… мостовият. Как…?
— Не знам — излъга той и погледна нагоре. — Ужасно си разместих шията и лакътят ме боли като гръм. Какво стана?
— Някой дръпна ръчката за извънредни случаи.
— Каква ръчка?
— Тя срутва моста в пропастта.
— Проклятие, звучи доста тъпо да имаш такъв уред — установи Каладин и зарови в джоба за останалите сфери. Тайничко ги погледна. Също бяха потъмнели. Бурята да го отнесе. Всичките ли беше използвал?
— Зависи — възрази Шалан. — Ами ако твоите хора са се изтеглили по моста и противникът се изсипва подире им? Предполага се, че ръчката има някакъв предпазител и не може да се дръпне по случайност, обаче може да се освободи бързо при нужда.
Той изстена, когато Шалан поднесе светлината край него към мястото, където двете половини на моста се бяха разбили в дъното на пропастта. Там лежаха телата, които Каладин очакваше.
Погледна. Трябваше да погледне. Нямаше следа от Далинар, но няколко от офицерите и светлооките дами, които тогава пресичаха моста, лежаха усукани и потрошени на купчини. При падане от двеста, че и повече стъпки нямаше оцелели.
Освен Шалан. Каладин не помнеше да я е грабнал, падайки. Но и не помнеше нищо от падането, освен вика на Сил. Този вик…
Добре. Трябва да е уловил Шалан несъзнателно и да я е заредил със Светлина, за да забави падането. Роклята ѝ беше изпокъсана, а косите — рошави, ала иначе явно бе невредима.
— Събудих се тук долу, в тъмното — каза тя. — Минало е доста време от падането ни.
— Откъде знаеш?
— Горе е почти тъмно. Скоро ще настане нощ. Когато се събудих, чух ехо от викове. Борба. Иззад онзи ъгъл видях нещо да свети. Оказа се, че е паднал войник, а кесията със сферите му е разкъсана. — Шалан видимо потрепери. — Бил е убит от нещо, преди да падне.
— Паршендите — каза Каладин. — Точно преди мостът да рухне, чух тръбите на предните отряди. Бяхме нападнати.
Проклятие. Вероятно това означаваше, че Далинар се е изтеглил, стига наистина да бе оцелял. Тук нямаше нищо, което да си заслужава сражението.
— Дай ми една сфера — поиска той.
Шалан му даде и Каладин отиде да огледа падналите. Привидно проверяваше дали някой няма пулс, но всъщност търсеше оръжие или сфери.
— Мислиш, че някой е останал жив? — попита Шалан. Гласът ѝ прозвуча слабо в тихата пропаст.
— Е, ние някак оцеляхме.
— Как стана това според теб? — попита Шалан и погледна отвора на пропастта, високо горе.
— Видях вятърни духчета, точно преди да паднем. Чувал съм в приказките, че те пазят човек, когато пада. Може да е било това.
Шалан мълчеше, докато той претърсваше труповете.
— Да — продума тя най-сетне. — Звучи логично.
Изглежда я убеди. Хубаво. Поне докато не почне да се чуди за приказките за „Благословения от Бурята Каладин“.
Нямаше други живи, но Каладин се увери, че Далинар и Адолин не са сред загиналите.
Глупав бях да не видя, че предстои опит за убийство, мислеше си той. Садеас опита да отслаби Далинар с разкриването на виденията на празненството преди няколко дни. Класически заговор. Опозори противника си, а после го убий, за да е сигурно, че няма да се превърне в мъченик.
По труповете имаше малко ценни неща. Шепа сфери, разни принадлежности за писане, които Шалан жадно грабна и пъхна в чантата си. Никакви карти. Каладин нямаше представа къде се намират. А с идването на нощта…
— Какво ще правим? — тихо попита Шалан, взирайки се в това царство на мрака с неочакваните сенки, леко потрепващите пипала и ластари, прилични на сипнали се полипи с мърдащите във въздуха мустачки.