Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Да, при начина, по който го правеше Садеас. Вие можете по-добре. Бронирани мостови, обучени да работят под строй. Пред тях — войници с щитове. Стрелци с лък със задачата да пазят мостовите отряди. Освен това, опасност има само по време на нападение.
Далинар кимна.
— Тогава подготви отрядите. Щом твоите хора се заемат с мостовете, войниците ще бъдат свободни, в случай че бъдем нападнати.
Върховният принц тръгна през платото, но един от дърводелците от другата страна на пропастта го повика. Далинар се обърна и пак закрачи по моста.
Разминаваше се с офицерите и писарите; срещна и Адолин и Шалан, които вървяха заедно. Шалан беше оставила паланкина, а Адолин — коня. Тя явно му говореше нещо за скритите останки от постройка, които намери в скалата.
А зад тях, от другата страна на пропастта, стоеше работникът, който повика Далинар да се върне.
Същият дърводелец, помисли Каладин. Набитият мъж с кепето и родилното петно. Къде съм го виждал?
И всичко си дойде на мястото. В дърводелския двор на Садеас. Човекът работеше там, надзираваше изработката на мостовете.
Каладин хукна.
Носеше се към моста още преди връзката да се избистри в ума му. Пред него Адолин се завъртя и побягна в търсене на заплахата, която Каладин бе съгледал. Остави удивената Шалан в средата на моста. Каладин бързо приближаваше към нея.
Дърводелецът улови някаква ръчка отстрани на механизма.
— Адолин, дърводелецът! — извика Каладин. — Спрете го!
Далинар още стоеше на моста. Нещо друго бе отклонило вниманието на Върховния принц. Каладин осъзна, че и той самият е чул нещо. Тръбите, сигналът за забелязан враг.
Всичко това се случи в един миг. Далинар се обърна по посока на тръбния призив. Дърводелецът улови ръчката. Адолин в бляскавата си Броня стигна до Далинар.
Мостът се наклони.
После рухна.
69
Нищо
„Раисе е пленник. Не може да напусне системата, която сега обитава. Следователно, разрушителните му способности са възпрени.“
Когато мостът падна под него, Каладин се пресегна за Светлина.
Нищо.
Обзе го ужас. Стомахът му като че пропадна и той се преобърна във въздуха.
Падането в мрака на пропастта бе кратък миг, но и цяла вечност. Зърна как Шалан и неколцина мъже в сини униформи падат и се блъскат ужасено.
Като удавник, който се бори да изплува, Каладин бъхтеше наоколо за Светлина. Няма да умре така! Небето е негово! Ветровете са негови. Пропастите са негови.
Няма да умре така!
Сил изпищя — ужасен, болезнен писък, който разтърси костите на Каладин. В същия миг той вдъхна от Светлината на Бурята, от самия живот.
Стовари се на дъното на пропастта и всичко стана черно.
Плуваше през болката.
Тя го заливаше като течност, ала не влизаше вътре. Кожата му я възпираше.
КАКВО СИ СТОРИЛ?
Далечният глас прозвуча като тътен на гръмотевица.
Каладин зина, отвори очи и болката пропълзя вътре. Внезапно цялото тяло го заболя.
Лежеше на гръб и гледаше нагоре към ивицата светлина във въздуха. Сил? Не… не, това бе слънчевата светлина. Отворът на пропастта, високо над него. Толкова навътре в Пустите равнини пропастите бяха дълбоки стотици стъпки.
Каладин изстена и се надигна да седне. Светлината бе невъзможно далечна. Той беше погълнат от тъмнината, а пропастта наоколо беше сенчеста и сумрачна. Хвана се за главата.
Взех малко Светлина на Бурята съвсем накрая, размисли той. Оцелях. Но този вик! Преследваше го и отекваше в ума му. Прозвуча почти като вика, който чу, щом докосна Меча на дуелиста на арената.
Провери за рани, шепнеше наученото от баща му някъде от неговите мисли. Тялото може да изпадне в шок от лошо счупване или рана и да не усети щетите. Каладин повтори движенията, с които провери крайниците си за счупвания, и не посегна към сферите в кесията си. Не искаше да осветява мрака, та да се изправи лице в лице с мъртвите, които навярно бяха около него.
Беше ли и Далинар сред тях? Адолин тичаше към баща си. Успял ли бе принцът да се добере до него преди рухването на моста? Носеше Броня, а и накрая скочи.
Каладин опипа бедрата и ребрата си. Болка и драскотини, но нищо счупено или разкъсано. Светлината, която задържа накрая… беше го защитила, може би дори го беше излекувала, преди да свърши. Накрая бръкна в кесията и извади сферите, само за да установи, че всички са потъмнели. Потърси в джоба си, после застина, понеже чу дращене наблизо.