Гаснещ зрак [bg]

Пелк, как ми липсваш сега.“

Последва стюарда в главната зала с огромния мастиленосин Терондай на пода и сивите прашинки, реещи се във въздуха. Чу как се отварят външните порти, дрънченето и скърцането им приглушено от дебелите дървени врати на коридора. Силхас Руин всеки момент щеше да пристигне. „Зареден до пръсване със заповеди, идваш като хвърлен факел, пръскащ сенки навсякъде, с всяко перване на пламъка ти.

Райз Херат, защо е тази боязън? Ти замина с него в края на краищата. Толкова много ли си преситен, за да гледаш още от това? Нашият водач се връща сам в Цитаделата и ще застане като остров в тази гибелна буря. Всички сме на кипналия гребен на вълната на историята, историко, а в края — когато всеки ярко лумнал факел е угаснал — вървим в сянка, ние от множеството, безименни в своята жертвеност, и все пак толкова нужни.

Сега ме чуй, историко. Достатъчно трупове в потока ще вдигнат нивото на всяка река над бреговете ѝ. А срещу този потоп никой няма да устои.“

Вратите се разтвориха широко и Силхас Руин влезе и закрачи през залата. Кимна на Келарас и без да спре, каза:

— С мен, капитане.

Келарас тръгна след високия белокож воин към — осъзна го след миг — Залата на Нощта. Чувстваше се донякъде унизен да бърза след него, сякаш го дърпаха на каишка. Всяка стъпка беше поражение, изоставяне на собствената му воля. Караше нещо вътре в него — мрачно като разсърдено дете, стиснало юмруци — да копнее да замахне. Това, осъзна той със смътно стъписване, беше вярно, във всичките безбройни сфери на живота, безкрайното трупане на сцени, където воли се сблъскват, където косми настръхват и зъби блясват иззад изпънатите устни. „Уплашеното куче най-вероятно ще ухапе, нали? Те ни взимат в този момент, тези непоколебими мъже и жени, които дръзват да властват над нас, и само ни посочват някоя по-слаба жертва. Това е тяхната игра, съзнателна или не, и както винаги допускането е, че ние никога няма да се обърнем срещу господарите си — стига да остава враг в обсега на притъпения ни, обезсърчен гняв.

И какво, тогава, откриха войниците на легиона на Урусандер, когато последният враг се отдръпна отвъд хоризонта? Място не беше останало за онова разгневено дете. Играта бе свършила, водачите им казаха да се приберат у дома.

Но виж ни сега, виж как правим сцени, предизвикващи онова старо унижение. И виж как се втурваме към онзи гняв, толкова познат, толкова прост. Това дете вътре в нас никога не пораства. И, Бездната да ме вземе, не иска да порасте.“

По тесния коридор и по напукания му неравен под. Щом стигна до наскоро поправената врата от черно дърво, Силхас Руин отпусна ръка на бравата, спря и погледна Келарас.

— Стой плътно до мен, капитане.