Зовът на барабана [bg]

Беше го нарисувала в полупрофил, с извърната глава, за да слуша струните на китарата си. Беше просто скица, но бе уловила линиите на главата и тялото съвсем правилно и това се потвърждаваше от паметта ѝ. Можеше да го гледа и да го призовава при себе си, така близо, че почти можеше да го докосне.

Имаше и други; някои напълно неудачни, други по-добри. Няколко бяха хубави рисунки сами по себе си, но не бе успяла да улови човека зад щрихите. Една-две, като тази, можеше да използва за утеха в късните сиви следобеди, когато светлината изтляваше и огънят догаряше.

Сега светлината над реката отслабваше, водата преливаше от сребристо в нежното сияние на калай.

Имаше и други; скици на Джейми Фрейзър, на майка ѝ, на Иън. Тя бе започнала да ги рисува просто от самота и сега ги гледаше със страх. Надяваше се, че тези рисунки няма да са единствените останки от семейството, което бе познавала така за кратко.

Честно да ви кажа, тя не мисли, че ще успеят да го открият… Госпожица Джо знае това-онова за индианците.

Дланите ѝ се изпотиха; въгленът остави петно в ъгъла на страницата. Тихи стъпки се чуха точно пред вратата и тя затвори веднага скицника.

Одисей влезе със свещ в ръка и започна да пали огромния полилей.

— Не е нужно да ги палите всичките заради мен. — Каза го колкото от скромност, толкова и от желанието да не се наруши тихата меланхолия на стаята. — Нямам нищо против тъмното.

Икономът се усмихна леко и продължи с работата си. Той докосна всички фитили с пламъка и те прихванаха веднага. Огънчетата подскочиха като джинове, призовани от пръчицата на магьосник.

— Госпожица Джо ще слезе скоро — каза той. — Тя може да вижда светлината и огъня и така разбира в коя част на стаята е.

Приключи и духна свещта си, после тръгна из стаята с тихата си стъпка, подреждаше след следобедните гости. Добави дърва в огъня и го накара да запращи отново, като го раздуха с меховете.

Тя го гледаше; леките, прецизни движения на добре поддържаните ръце, пълната му концентрация върху правилната позиция на гарафата с уиски и чашите. Колко ли пъти беше подреждал тази стая? Колко пъти бе слагал всяко нещо на мястото му, всяко украшение така, че ръката на господарката му да го открива лесно?

Цял живот, посветен на нуждите на друг. Одисей можеше да чете и пише на френски и английски; можеше да смята, да пее и да свири на клавесин. Всички тези умения и знания — използвани единствено за да забавлява една стара аристократка.

Да кажеш на един „ела“ и той да дойде, да кажеш на друг „върви си“ и той да си отиде. Да, така действаше Джокаста.

А ако Джокаста и с нея постигнеше своето… тя самата щеше да притежава този човек.

Това беше немислимо. Дори по-лошо, нелепо! Тя се размърда в креслото си и опита да прогони тази мисъл. Той долови движението ѝ и се обърна, за да види дали има нужда от нещо.

— Одисей — каза внезапно тя. — Искаш ли да бъдеш свободен?

Още когато го изрече, прехапа езика си и усети, че бузите ѝ се зачервяват от ужас.