Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
— Извинявай — каза веднага и сведе поглед към сплетените си в скута ръце. — Това беше ужасно груб въпрос. Моля те да ми простиш.
Високият иконом не каза нищо, но я погледна въпросително за миг. После докосна леко перуката си, сякаш да я нагласи, и се върна към работата си. Събираше разпилените скици по масата на спретната купчинка.
— Аз съм роден свободен — каза той така тихо, че не беше сигурна дали наистина го е чула. Главата му беше сведена, взираше се в дългите си черни пръсти, които събираха пуловете от слонова кост на масата за игра и ги прибираха старателно в кутията им.
— Баща ми имаше малка ферма недалеч оттук. Но умря, ухапа го змия, когато бях на около шест години. Майка ми не успя да се справи сама… не беше достатъчно силна за земеделската работа… и затова се продаде, даде парите на един дърводелец, за да му стана чирак, когато порасна достатъчно, за да науча занаят.
Той остави кутията на мястото ѝ в масата за игра и избърса трохите от кейка, които се бяха посипали по дъската за крибидж.
— Но после тя умря — продължи той делово. — И дърводелецът вместо да ме вземе за чирак, твърдеше, че щом съм дете на робиня, значи по закон и аз съм роб. И ме продаде.
— Но това не е редно!
Той я погледна развеселен, но не каза нищо. „Какво общо има редното тук?“ — казваха тъмните му очи.
— Извадих късмет — каза той. — Продадоха ме… защото бях много малък и слабичък… на един учител, когото неколцина плантатори по Кейп Фиър бяха наели да обучава децата им. Той яздеше от къща на къща, оставаше във всяка по седмица или месец и аз ходех с него, настанен на задницата на коня му. Грижех се за коня, когато спирахме и вършех разни дребни задачи за него. И тъй като пътят беше дълъг и скучен, той обичаше да говори с мен. Пееше — обичаше да пее и имаше прекрасен глас… — За изненада на Бриана Одисей говореше с лека носталгия, но после поклати глава, опомни се и извади от джоба си кърпа, с която избърса бюфета.
— Именно той ми даде името Одисей — каза и се обърна към нея. — Знаеше малко гръцки и латински и за да се развлича, ме учеше да чета нощем, когато ставаше тъмно и бяхме принудени да си правим лагер по пътя.
Правите слаби рамене се свиха леко.
— Когато и той умря, бях на двайсетина години. Хектор Камерън ме купи и откри талантите ми. Не всички господари биха ценили подобни умения у един роб, но господин Камерън не беше обикновен човек. — Одисей се усмихна леко.
— Той ме научи да играя шах и дори залагаше пари на мен, когато играех с приятелите му. Накара да ме научат да пея и да свиря на клавесин, за да мога да забавлявам гостите му. И когато госпожица Джокаста започна да губи зрението си, ме даде на нея, за да бъда нейните очи.
— А как е името ти? Истинското ти име?
Той спря, замисли се, после се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.
— Не мисля, че помня — каза любезно и излезе.
56.
Изповедта на плътта
Той се събуди малко преди изгрев. Още беше съвсем тъмно, но въздухът се бе променил; въглените бяха изстинали и горският дъх облъхваше лицето му. Александър го нямаше. Той лежеше сам под прокъсаната кожа и му беше много студено.
— Александър? — прошепна дрезгаво. — Отец Фериго?
— Тук съм. — Гласът на младия свещеник беше тих, някак далечен, сякаш не седеше само на метър от него.
Роджър се надигна на лакът и присви очи. Щом се разсъни, започна да свиква с мрака. Александър седеше с кръстосани крака, много изправен гръб и извърнато към дупката в тавана лице.
— Добре ли сте? — Едната страна на врата на свещеника беше потъмняла от кръвта, но лицето му — или това, което Роджър можеше да види — беше спокойно.
— Скоро ще ме убият. Вероятно днес.
Роджър седна, като стискаше кожата до гърдите си. Вече му беше студено, но от спокойния глас се смрази още повече.
— Не — каза той и се прокашля, за да прочисти гърлото си от саждите. — Не, няма да го направят.
Александър не му противоречи. Не помръдна. Седеше гол, явно нехаещ за студа, и гледаше нагоре. Най-сетне сведе поглед и извърна глава към Роджър.
— Ще изслушате ли изповедта ми?
— Аз не съм свещеник. — Роджър се надигна на колене и се примъкна по пода, като държеше кожата пред себе си. — Ето, ще замръзнете. Елате под кожата.
— Няма значение.
Роджър не беше сигурен дали има предвид, че няма значение дали ще измръзне, или това, че той не е свещеник. Сложи ръка на голото му рамо. Французинът беше студен като лед.
Роджър седна до него, възможно най-близо, и разстели кожата върху двама им. Целият настръхна, когато ледената кожа на свещеника се докосна до него, но това не му пречеше; наведе се, искаше му да даде от топлината си.