Зовът на барабана [bg]

— Извинявай — каза веднага и сведе поглед към сплетените си в скута ръце. — Това беше ужасно груб въпрос. Моля те да ми простиш.

Високият иконом не каза нищо, но я погледна въпросително за миг. После докосна леко перуката си, сякаш да я нагласи, и се върна към работата си. Събираше разпилените скици по масата на спретната купчинка.

— Аз съм роден свободен — каза той така тихо, че не беше сигурна дали наистина го е чула. Главата му беше сведена, взираше се в дългите си черни пръсти, които събираха пуловете от слонова кост на масата за игра и ги прибираха старателно в кутията им.

— Баща ми имаше малка ферма недалеч оттук. Но умря, ухапа го змия, когато бях на около шест години. Майка ми не успя да се справи сама… не беше достатъчно силна за земеделската работа… и затова се продаде, даде парите на един дърводелец, за да му стана чирак, когато порасна достатъчно, за да науча занаят.

Той остави кутията на мястото ѝ в масата за игра и избърса трохите от кейка, които се бяха посипали по дъската за крибидж.

— Но после тя умря — продължи той делово. — И дърводелецът вместо да ме вземе за чирак, твърдеше, че щом съм дете на робиня, значи по закон и аз съм роб. И ме продаде.

— Но това не е редно!

Той я погледна развеселен, но не каза нищо. „Какво общо има редното тук?“ — казваха тъмните му очи.

— Извадих късмет — каза той. — Продадоха ме… защото бях много малък и слабичък… на един учител, когото неколцина плантатори по Кейп Фиър бяха наели да обучава децата им. Той яздеше от къща на къща, оставаше във всяка по седмица или месец и аз ходех с него, настанен на задницата на коня му. Грижех се за коня, когато спирахме и вършех разни дребни задачи за него. И тъй като пътят беше дълъг и скучен, той обичаше да говори с мен. Пееше — обичаше да пее и имаше прекрасен глас… — За изненада на Бриана Одисей говореше с лека носталгия, но после поклати глава, опомни се и извади от джоба си кърпа, с която избърса бюфета.