Каменният кръг [bg]

— На мястото на очите бяха останали големи празни дупки — каза тя. Нейните, зелени като мъх, се обърнаха към мен, замъглени от спомена. — Помислих си, че може би гледа мен. Но после черепът се взриви и всичко свърши. Хората започнаха да се разотиват… всички, освен малцината, които се надяваха да си вземат парченце кост за сувенир.

Тя стана и тръгна нестабилно към малката масичка до прозореца. Взе сребърното звънче и го разклати силно.

— Да — каза тя, обърнала гръб към нас. — Раждането може би е по-лесно.

— Значи Дугал ви заведе във Франция — каза Джейми. Пръстите на дясната му ръка потрепваха леко. — Как така се озовахте тук, в Западните Индии?

— О, това стана по-късно — каза тя небрежно. — След Калоден. — Обърна се и ми се усмихна.

— А какво доведе вас двамата тук? Със сигурност не удоволствието от компанията ми.

Погледнах към Джейми и видях как гърбът му леко се напряга, когато се изправи. Лицето му беше спокойно, само в очите светеше предпазливост.

— Дойдохме да търсим млад мой роднина — каза той. — Моя племенник, Иън Мъри. Имаме причина да мислим, че е продаден тук за принудителен труд.

Светлите вежди на Гейли се извиха високо и образуваха меки хълмчета на челото ѝ.

— Иън Мъри ли? — каза тя и поклати объркано глава. — Тук нямам бели затворници. Всъщност никакви бели. Единственият свободен мъж в плантацията е управителят и дори той е от онези, които наричат грифони, една четвърт черен.

За разлика от мен, Гейлис Дънкан беше много добра лъжкиня. От изражението ѝ на слаб интерес не можеше да се разбере дали някога е чувала името Иън Мъри. Но лъжеше, сигурна бях.

Джейми също разбра; видях в очите му не разочарование, а гняв, бързо потиснат.

— Наистина ли? — попита той любезно. — И не се страхувате тук сама с робите, така далече от града?

— О, не, изобщо.

Усмихна му се широко, после вдигна двойната си брадичка и я разклати леко към терасата зад него. Обърнах глава и видях, че френските прозорци са изпълнени от огромен чернокож мъж, с няколко инча по-висок от Джейми. От навитите ръкави се подаваха ръце като дървесни дънери.

— Да ви представя Херкулес — каза Гейли с лек смях. — Той има и брат близнак.

— Да не би да се казва Атлас? — попитах малко по-остро.

— Позна! Не е ли умница, а, лисицо? — Тя смигна заговорнически на Джейми и дебелата ѝ буза се разклати при движението. Когато обърна глава, видях червените паяжини на спукани капиляри по страните ѝ.

Херкулес не обърна внимание на това, и на нищо друго. Широкото му лице беше отпуснато и тъпо, нямаше живот в дълбоко потъналите очи под костеливото чело. Беше ми много неприятно да го гледам и не само заради страховития му ръст; все едно минаваш покрай обитавана от призраци къща, където нещо се спотайва зад слепите прозорци.