Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
— Защо мъжете са такива глупаци? Можеш да ги водиш за оная работа — за известно време. После им даваш син и пак ги хващаш за топките. Но си само това за тях, без значение какво правят — една путка.
Тя се облегна в креслото си. И разтвори широко бедра, вдигна чаша в иронична наздравица над срамната си кост и огледа с присвити очи големия си корем.
— Ето го! Най-могъщото нещо на света! Негрите поне го знаят. — Тя гаврътна голяма глътка. — Правят малки идолчета, само кореми… и гърди. Както правят мъжете там, откъдето идваме ние с теб. — Тя ме погледна, оголила зъби в усмивка. — Виждала ли си мръсните снимки, които мъжете купуват под щанда?
Кървясалите зелени очи се обърнаха към Джейми.
— А знаеш ли книгите и картинките, които мъжете си разменят в Париж сега, а, лисицо? Същите са. — Тя махна с ръка и отпи отново, дълбоко. — Единствената разлика е, че негрите имат приличието да я боготворят.
— Много възприемчиво от тяхна страна — каза спокойно Джейми. Той седеше в стола си, протегнал отпуснато дългите си крака, но виждах напрежението в пръстите на ръката му, които стискаха чашата. — И как разбрахте за картинките, които мъжете гледат в Париж, госпожо… Абърнати сте сега, нали?
Може и да беше пияна, но в никакъв случай не беше объркана. Тя го погледна остро и му се усмихна лукаво.
— О, „госпожа Абърнати“ става. Когато живях в Париж, имах друго име… мадам Мелисандр Робишо. Харесва ли ти? Струваше ми се малко помпозно, но чичо ти Дугал ми го даде, затова го запазих… от сантименталност.
Свободната ми ръка се сви в юмрук, скрита в гънките на полите ми. Чувала бях за мадам Мелисандр, когато живеех в Париж. Не беше част от висшето общество, бе прочута като предсказателка; придворните дами се съветваха с нея в дълбока тайна — за любовния си живот, за инвестиции и за бременности.
— Предполагам, че си можела да кажеш доста интересни неща на дамите — казах аз.
Смехът ѝ този път беше искрен.
— О, разбира се! Но рядко го правех. Хората обикновено не плащат за истината. Понякога обаче… знаеш ли, че майката на Жан-Пол Марат искаше да кръсти сина си Рудолф? Казах ѝ, че според мен Рудолф носи лош късмет. Понякога се чудя за това… дали щеше да стане революционер с име като Рудолф, или щеше само да пише поеми? Мислил ли си за това, лисицо… че името има значение? — Тя втренчи стъклените си зелени очи в Джейми.
— Често — каза той и остави чашата си. — Дугал ви изведе от Крейнсмюир, нали?
Тя кимна и потисна оригване.
— Да. Той дойде да вземе бебето… страхуваше се, че някой ще разбере, че е бащата. Аз не исках да го дам обаче. И когато той се приближи да го вземе от мен… ами аз грабнах кинжала от колана му и го притиснах към гърлото на детето. — Лека доволна усмивка при спомена изви хубавите ѝ устни. — Казах му, че ще го убия, освен ако не се закълне в живота на брат си и в своята душа, че ще ме спаси.
— И той ти повярва? — Призля ми при мисълта за майка, която държи нож до гърлото на новороденото си дете, дори наужким.
Тя ме погледна.
— О, да — каза тихо и усмивката ѝ се разшири. — Дугал ме познаваше добре.
Изпотен, дори в студения декември, и неспособен да свали очи от малкото личице на спящия си син, Дугал се съгласил.
— Когато се наведе над мен да вземе детето, си помислих да забия кинжала в неговото гърло — каза, припомняйки си. — Но тогава щях да се измъкна много по-трудно, затова не го направих.
Изражението на Джейми не се беше променило, но той взе чая си и отпи дълбока глътка.
Дугал извикал тъмничаря, Джон Макрей, и църковния гробар и чрез дискретни подкупи се погрижил закачулената фигура, която завлекли до бъчвата с катран на следващата сутрин да не е Гейлис Дънкан.
— Мислех, че ще използват сламено чучело, но той беше хитър. Старата баба Джоан Макензи бе умряла преди три дни и трябваше да я погребат същия следобед. Няколко камъка в ковчега и закован здраво капак. Истинско тяло, което гори чудесно. — Тя се засмя и допи чашата си. — Не всеки е виждал собственото си погребение; още по-малко са онези, които са видели екзекуцията си, нали?
Било посред зима и малката горичка с офики пред селото била гола, помитана от сухите листа, тук-там по земята се виждали спаружените червени плодчета като капки кръв.
Денят бил облачен и обещавал суграшица или сняг, но въпреки това се събрало цялото село; никой не искал да пропусне изгарянето на вещица. Селският свещеник, отец Байн, бил умрял преди три месеца, след треска от забрала рана, но за случая дошъл друг от съседното село. Като ароматизирал пътя си с кадилницата, той слязъл по пътеката към гората, припявайки молитва за мъртвите. Зад него вървели тъмничарят и двамата му помощници, които влачели носилката от плет и покритото с черна роба тяло.