Каменният кръг [bg]

— Сигурен съм, че Дугал и Колъм биха били много доволни, че ги помните така добре. — Джейми също я гледаше напрегнато. Никога не я беше харесвал — и едва ли щеше да промени мнението си сега, — но не можеше да си позволи да ѝ се противопоставя, не и ако тя държеше Иън.

Гейли не отговори, защото в този момент чаят пристигна. Джейми дойде при мен и седна на дивана, докато тя внимателно наливаше чай и ни подаваше чашите. Държеше се като всяка любезна домакиня. И сякаш за да запази тази илюзия, тя ни предложи купата със захар и каничка с мляко, после се облегна отново.

— Ако не възразявате, че питам, госпожо Абърнати, как се озовахте тук? — Любезно незададен остана по-големият въпрос: „Как така не изгоря на кладата като вещица?“

Тя се засмя и сведе кокетно дългите си мигли.

— Е, сигурно ще си спомните, че в Крейнсмюир бях бременна, нали?

— Май че помня нещо такова. — Джейми отпи от чая си, връхчетата на ушите му леко порозовяха. Той наистина имаше причина да запомни това; тя беше разкъсала дрехите си насред процеса, разкривайки издутия си корем, който можеше да ѝ спаси живота — поне временно.

Малък розов език се подаде навън и деликатно облиза капките чай от горната ѝ устна.

— Ти имаш ли деца? — изви вежда към мен.

— Имам.

— Ужасно е, нали? Да се влачиш като оплескана с кал свиня и после да те разкъса нещо, което прилича на удавен плъх. — Тя поклати глава и издаде тих гърлен звук на отвращение. — Красотата на майчинството, нали? Все пак не бива да се оплаквам — малкото създание ми спаси живота. Отвратителното раждане е за предпочитане пред изгарянето на клада.

— Предполагам — отвърнах, — макар че второто не съм го пробвала и не знам.

Гейлис се задави с чая си и опръска предницата на роклята си. Обърса се небрежно, като ме гледаше развеселено.

— Е, и аз не съм, но съм ги виждала да изгарят. И може би да лежиш в кална дупка и да гледаш как ти расте коремът е за предпочитане.

— През цялото време ли те държаха в дупката на крадците? — Сребърната лъжица беше студена в ръката ми, но дланта ми се изпоти при спомена за дупката на крадците в Крейнсмюир. Прекарах три дни с Гейлис Дънкан, защото ме обвиниха във вещерство. Колко ли време беше стояла там?

— Три месеца — каза тя, взирайки се замислено в чая си. — Три месеца измръзнали крака и пълзящи гадини, смрадливи огризки и воня на гроб по кожата ми ден и нощ.

После вдигна очи, изкривила уста с горчивина.

— Но пък накрая родих детето със стил. Когато болките ми започнаха, ме извадиха от дупката — и без това не можех да избягам, нали? — и бебето се роди в старата ми спалня; в къщата на бирника.

Очите ѝ бяха леко замъглени и аз се запитах дали течността в чая ѝ е изцяло чай.

— Имах прозорци на ромбчета, помниш ли? Във всички оттенъци на лилаво, зелено и бяло — най-хубавата къща в селото. — Усмихна се при спомена. — Те ми дадоха да подържа детето и зелената светлина падна на лицето му. Приличаше наистина на удавено. Мислех си, че ще е студено на допир, като труп, но не беше; беше топъл. Топъл като топките на баща си. — Засмя се внезапно, и грозно.