Каменният кръг [bg]

— Да, такова беше. — Не исках да говоря за това; дори не исках да мисля за прехода през времето. Бях блокирала нарочно този спомен, ревът на смъртта и разкъсването, гласовете на хаоса, които ме призоваваха да се присъединя към тях.

— Кръв ли имаше за защита или камъни? Не мислех, че имаш кураж за кръв… но явно съм сбъркала. Защото със сигурност си по-силна, отколкото те мислех, щом си го направила три пъти и си жива.

— Кръв ли? — Поклатих объркана глава. — Не. Нищо. Казах ти… просто минах. Това е. — После си спомних нощта, в която тя мина през камъните, през 1968 година; блясъкът на огъня в Крейг на Дун и гърчещата се черна фигура в центъра му. — Грег Едгарс. — Името на първия ѝ съпруг. — Не си го убила само защото те намери и опита да те спре, нали? Той е бил…

— Кръвта, да. — Тя ме гледаше напрегнато. — Изобщо не мислех, че е възможен, преходът… без кръвта. — Звучеше леко смаяна. — Древните… винаги са използвали кръвта. И огъня. Изграждали са големи клетки от пръти, пълнели са ги с пленници и са ги палели в кръговете. Мислех, че така се отваря проходът.

Ръцете и устните ми бяха студени и взех чашата, за да ги стопля. Къде, за бога, беше Джейми?

— Не си използвала и камъни, така ли?

Поклатих глава.

— Какви камъни?

Тя ме погледна за миг, чудеше се дали да ми каже. Малкият ѝ розов език облиза устната и тя кимна решително. Изсумтя тихо, докато се надигаше от стола, и тръгна към голямата камина в другия край на стаята. Кимна ми да я последвам.

Коленичи с изненадваща грация за нейната фигура и натисна един вграден в полицата зеленикав камък, на около стъпка над огнището. Той помръдна леко, чу се тихо щрак, когато една от плочите се плъзна от хоросановото си гнездо.

— Механизъм с пружина — обясни Гейли, вдигна внимателно плочата и я остави настрани. — Един датчанин на име Лейвен от Сен Кроа ми го направи.

Бръкна в отвора отдолу и извади дървена кутия, дълга около една стъпка. По гладкото дърво имаше по-светли петна, изглеждаше подута и разцепена, сякаш бе стояла дълго в морска вода. Прехапах устна при вида ѝ, за да не се издам. Ако бях имала някакви съмнения, че Иън е тук, те изчезнаха — защото това, освен ако сериозно не се бях объркала, беше съкровището на тюлените. За щастие Гейли не гледаше към мен, а към кутията.

— Научих за камъните от един индианец — не червен индианец, а индус от Калкута — обясни тя. — Той дойде при мен да търси татул и ми каза как да правя лекарства от скъпоценни камъни.

Огледах се през рамо за Джейми, но нямаше и следа от него. Къде беше, по дяволите? Беше ли открил Иън някъде из плантацията?

— Можеш да купиш прах от скъпоценни камъни в една лондонска аптека — казваше тя, смръщена леко, докато вдигаше капака. — Но обикновено са с ниско качество и бхасмас не се получават добре. Трябва да имаш камък поне от второ качество — наричат ги нагина. Това е големичък полиран камък. Най-добре камък от първо качество с фасети и без дефекти, но повечето хора не могат да си позволят да го изгорят на пепел. Пепелта от такъв камък се нарича бхасмас — обясни, като се обърна да ме погледне. — Точно тя е лекарството. Я виж можеш ли да отвориш тази проклетия? Раздула се е от водата и ключалката заяжда при влажно време — а тук постоянно е влажно през този сезон — добави и направи физиономия към облаците над залива далеч долу.