Каменният кръг [bg]

Сърцето ми започваше да забавя темпото си, шокът отстъпваше пред огромна вълна любопитство. Усещах как въпросите се надигат в мен и избрах един наслуки.

— Ти позна ли ме? — попитах. — Когато се срещнахме в Крейнсмюир?

Тя поклати глава, кичури светлоруса коса се освободиха от фибите и се спуснаха по врата ѝ. Вдигна ги към кока си, като все така ме гледаше с интерес.

— Отначало не. Но си помислих, че в теб има нещо много странно… не че само аз си го мислех. Ти не мина подготвена през камъните, нали? Не беше дошла нарочно, искам да кажа?

Преглътнах отговора „Тогава не“ и казах:

— Не, стана случайно. Но ти дойде нарочно, нали, от 1967 година?

Тя кимна, гледаше ме напрегнато. Бръчката между веждите ѝ стана по-дълбока.

— Да… да помогна на принц Теарлах. — Устата ѝ се изкриви настрани, сякаш бе вкусила нещо лошо. Внезапно се извърна и се изплю. Плюнката пльокна на лъснатия дървен под.

— Ан гелтаир салах Атаилтеах! — каза тя. — Мръсен италиански страхливец! — Очите ѝ потъмняха и блеснаха неприятно. — Ако знаех, щях да отида направо в Рим да го убия, докато беше време. Брат му Хенри обаче не беше по-читав — онзи, жалкият свещеник. Не че има значение. След Калоден всички Стюарти са безполезни.

Тя въздъхна и се намести, ратановото кресло изскърца под нея. Махна нетърпеливо с ръка, за да прогони Стюартите.

— Както и да е, с това е свършено. Та значи си дошла случайно… минала си през камъните близо до Огнения празник, нали? Обикновено така става.

— Да — отвърнах сепната. — Дойдох на Белтейн. Но какво имаш предвид с „обикновено така става“? Срещала ли си и други… като нас? — добавих колебливо.

Тя поклати глава някак разсеяно.

— Не много. — Като че ли обмисляше нещо, но може би се чудеше защо още не е сервирана почерпката. Взе сребърното звънче и го раздрънка яростно.

— Проклетата Клотилда! Като нас ли? — върна се на въпроса ми. — Не, не съм. Само една освен теб. Направо щях да припадна, когато видях белега на ръката ти и разбрах, че си като мен. — Тя докосна дебелата си ръка, където малкият белег от ваксинацията беше скрит под диплите на белия муселин. Пак наклони глава като птичка, оглеждайки ме с блеснало зелено око.

— Не, когато казах, че обикновено така става, имах предвид историите. За хора, които изчезват в кръгове на феи и каменни кръгове. Обикновено минават около Белтейн и Самайн; малцина около Слънчевия празник — Лятното или зимното слънцестоене.

— Значи това е бил списъкът — казах внезапно, спомняйки си сивата тетрадка, която бях оставила при Роджър Уейкфийлд. — Направила си списък с дати и инициали — почти двеста души. Не знаех какво представляват, но видях, че датите са предимно в края на април и началото на май или в края на октомври.

— Да, точно така. — Тя кимна, още ме гледаше замислено. — Значи си намерила малката ми книжка? От нея ли се сети да дойдеш да ме търсиш на Крейг на Дун? Ти беше, нали? Ти извика името ми точно преди да мина през камъните?