Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Не излизат — отговори Адолин. — Точно това ни тревожи.
Каладин кимна.
— Когато противникът променя установената тактика, човек трябва да се тревожи. Това може да означава, че врагът се отчайва. Отчаянието е много, много опасно.
— Като за мостови си добър във военната мисъл — каза Адолин.
— По някакво странно съвпадение и Вие сте добър в това да не сте неприятен, като за принц.
— Благодаря.
— Това беше обида, скъпи — намеси се Шалан.
— Моля? Обида ли беше?
Тя кимна и продължи да рисува, но все пак хвърли един поглед на Каладин. Той спокойно изтърпя.
— Адолин — рече Шалан и се обърна към малкото скално образувание. — Би ли посякъл този мъх, моля те?
— Да посека… мъха?
Адолин погледна Каладин, който само сви рамене. Как би могъл да знае какво има предвид една светлоока жена? Светлооките дами бяха странна порода.
— Да — потвърди Шалан и се изправи. — Здравата накълцай този мъх и скалата под него. Като услуга за твоята годеница.
Адолин изглеждаше удивен, но изпълни молбата. Призова Меча и съсече мъха и камъка. Върхът на скалата беше отрязан с лекота и изтрополи на земята.
Шалан нетърпеливо приближи и приклекна до съвършено гладкия разрез.
— Ммм — рече си тя и почна да рисува.
Адолин освободи Меча.
— Жени! — каза той на Каладин и сви рамене. После изтича да пийне нещо, без да поиска от Шалан да му обясни.
Каладин понечи да тръгне след него, но се спря. Какво интересно намираше Шалан тук? Тази жена беше загадка и Каладин знаеше, че няма да е напълно спокоен, докато не я разбере. Тя имаше твърде много достъп до Адолин, следователно и до Далинар, та да я остави непроучена.
Приближи и надзърна над рамото ѝ да види рисунката.
— Слоеве — установи той. — Броиш слоевете крем, за да установиш колко стара е скалата.
— Добро предположение, но мястото не е подходящо за такова датиране. Вятърът духа през платата прекалено силно и кремът не се отлага равномерно. Затова слоевете са случайни и неравни.
Каладин се умисли и присви очи. Разрезът показваше обикновен, покрит с крем камък отвън. Някои от слоевете, в различни оттенъци на кафявото, се виждаха. Средата на камъка обаче беше бяла. А бял камък се намираше рядко; такива камъни се добиваха в кариери. Което означаваше, че или това тук е голяма рядкост, или…
— Някога тук е имало някаква постройка — каза Каладин. — Много отдавна. Нужно е било да минат векове, та кремът да се отложи толкова дебело върху нещо, което стърчи над земята.
Шалан го погледна.
— По-умен си, отколкото изглеждаш — съобщи тя и се върна към рисуването си. — Добре, че…
Каладин изсумтя.
— Защо във всичко, което казваш, трябва да има някакво заяждане? Толкова отчаяно ли се стремиш да докажеш колко си умна?
— Може просто да се дразня, задето вземаш Адолин на подбив.
— Вземам го на подбив ли? Защото го нарекох неприятен?
— Очакваше, че той няма да разбере като го кажеш така. Нарочно го изкара глупав. А той много се старае да се държи мило с теб.
— Да. Той винаги е толкова щедър към всичките дребни тъмнооки, които се тълпят наоколо и го обожават.
Шалан перна страницата с молива.
— Наистина си изпълнен с омраза, нали? Под престорената досада, заплашителните погледи, сумтенето — ти просто мразиш хората. Това ли е?
— Какво? Не, аз…
— Адолин се старае. Чувства се зле заради онова, което ти се е случило, и прави каквото може, за да те възмезди. Той е добър човек. Толкова ли ти е трудно да спреш да го дразниш?
— Нарича ме мостови и момче — отвърна Каладин. Усещаше, че се държи инатливо. — Той дразни мен.
— Да, понеже той е човекът, който фучи наоколо и ако не се мръщи, сипе обиди. Адолин Колин, най-мъчният за общуване човек в Пустите равнини. Погледни го само! Толкова е противен!
Тя посочи с молива Адолин, който се смееше на нещо с тъмнооките момчета водоносци. Конярят доведе коня му и Адолин откачи шлема от седлото и даде на едното момче да го пробва. Шлемът беше смешно голям за хлапака.
Каладин се изчерви, а момчето зае стойка като Броненосец и всички се разсмяха отново. Каладин погледна Шалан, която беше скръстила ръце, а скицникът ѝ лежеше на гладко отрязания камък пред нея. Тя му се подсмихваше.
Нетърпима жена. Ба!
Каладин я остави и се отправи по неравната земя към Мост Четири, където настоя да участва в тегленето на моста, въпреки възраженията на Тефт, че сега бил „над тия работи“. Да не беше някой проклет светлоок. Никога нямаше да е над честния труд.