Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Е, едва ли Тварите на Нощта сериозно очакват да пиеш кръв от тях. Много рядко благоволяват подобни жестове. Истинска сензация.
— Абе, хубаво че не се домъкнаха лично. Бррр… Купон с вампири…
— Те и без това скоро ще изпаднат в летаргия. Нощите стават все по-къси.
Излязоха на терасата.
Навън бе мек Янкул-ден. Пурпур, аленина по облаците и следи на прелитащи змейове, дълбоко резедаво небе до високите хоризонти, една бледа щърба луна в зенит, друга призрачно извита на изгрев, а земята от скали и плата протягаше към светлината нежни пролетни филизи, целите в пух на цъфтеж — бяло, розово, жълто. Ветрове носеха аромата им по вихрена спирала нагоре към острите върхари на аула.
— Граморите от отряда ми дадоха игрални камъни. Трябва да науча правилата. А от глутниците имам китеници за цяла почивна станция…
— И ракия.
— Ти нея ли напипа?
— Да — важно отвърна Крилан. — А ей туй тука ми е вместо кисела краставичка… Ей!
— Ъммм! Вкусно е! Мляс-мляс…
— Вземи бръкни ми пак в устата и ще съжаляваш! Нахалник…
— Ваньо, какво ще правя с камарата дарове? Само ако седна да ти изброявам всичко, няма да ми стигне един час… Две ветрогемии само от Кашеп, без Борея! Със самодивски оръжия мога да екипирам цяла дружина… обаче страхотно инкрустирани, направо за музей са… Вино, дрехи, съдове, мебели… ох. Какво да ги правя, наистина?
— Ей сега ще видиш.
— Какво ще видя…
— Ето онова облаче.
То оптически се смаляваше с приближаването си по законите на рефракцията, но скоро взе пак да нараства, разсея се…
— Какво е това?!
— Нашият подарък, Радо. Зверче от Небесния свят. Зертон. Облачен шаркански замък. Приемай!
Дворец-раковина издишваше лека пара и се въртеше около оста си — същинска манекенка на модно ревю, черупката преливаше сякаш от моаре. Бе изящен и здрав, многорог, развяваше ветрилни пипала от дънището си. Ако би могъл да бъде смален хиляда пъти, сполучливо би украсил коледна елха като екзотична блестяща шишарка.
— А стига бе…
— От мен, Алванд и другите оръженосци, които преди го обитавахме. Да ти е честито. Малък ли ти се вижда? Понеже разбрах — не щеш цяло НДК за живеене.
— Ваньо… просто не мога да приема…
— Можеш и още как. Замъкът е възрастен, улегнал, много съобразителен, послушен. Има опит с млади квартиранти. Бързоходен е и доста як. Издръжлив. Какво още не казах? Бордова защитна мощност…
— Ами вие?… Къде е Алванд?
— Ама ти наистина се напи. Няма и една ури, откак си казахте довиждане.
— Тъй ли? Хмък. И що толкова рано…? Пък че глупост изтърсих.
Дичо въздъхна.
— Не очаквах, че ще дойде все пак…
— Човешко щеше да е да не дойде.
— Този купон си е човешки като идея.
— И граморски също. Нашите сватби… и всякакви други такива, обикновено са самотни. Тоест, само за младоженците — Крилан се загледа в далечината и повтори: — Да, Радо… Змейските сватби и погребения не изискват излишни гости.
Радослав протегна стомната си към него:
— Наздраве, Иване-змейо.
— Наздраве, Радо-витяко…
Задъвкаха мезе. Радослав се любуваше на зертона.
— Скоро и аз ще тръгвам — рече Иван. — А и ти вземи по залез Янкул се качи в крепостта. Веселбата може да си продължи и така.
— Ти… накъде?
— За Кашеп. Там засега честват Победата… но вече има МНОГО работа за вършене. Научихме фамо-граморите да воюват, постарахме се при това да им внушим отвращение към касапници… това трябва да се затвърди… но без да им се отнеме гордостта от успеха. Нека им остане като опит в организиране на масови начинания. Възстановяването на Земемория също е грижа голяма… Част от борейците се чувстват унизени. Имаме да лекуваме души, Радо. Да лекуваме общности, да ги водим сами да се изцерят — така ще е най-добре. Ще има нужда и от твое участие, юнако. Очаквам да се включиш. Е, след като ти мине меденият месец.
— Надявам се да не свърши цял живот.
— Натурализираш се съвсем успешно.
— С този зертон мога ли да полетя до Райко?
— Нямаш грижи. Не те съветвам да минаваш по-близо от хиляда дузини прелета над фотосферата, но крепостта ще издържи без проблеми малък змейски месец на такава ниска орбита. Но за подобно пътешествие първо иди до аула ни на Олин Ре, там облечи зертона с допълнителна черупка и си повикай опитен кормчия, изригванията на бате ни Райко НИКАК не са шега работа… — Крилан внимателно погледна човека. — Защо ще ходиш до слънцето? Оттук не ти ли е достатъчно светло?
Радослав леко кривна глава назад, навярно имайки предвид да посочи „килера“.