Каменният кръг [bg]

Държеше нещо в юмрука си. Взе моята длан и го сложи в нея. Вече знаех какво е; усещах резбованата овална рамка и леката грапавина на портрета.

— Клеър. — Виждах как потрепери леко шията му, когато преглътна. — Клеър… трябва да ти кажа. Аз имам син.

Не казах нищо, но отворих ръка. И то беше там; същото лице, което бях видяла в кабинета на Грей — детска, наперена версия на мъжа пред мен.

— Трябваше да ти кажа преди. — Той се взираше в лицето ми, опитваше се да разгадае чувствата ми, но като никога то изглежда беше напълно безизразно. — Само че… — Пое дълбоко дъх, за да събере сили да продължи.

— Не съм казвал на никого за него. Дори на Джени.

Това ме стресна достатъчно, за да заговоря:

— Джени не знае?

Той поклати глава и се извърна към ламантините. Изплашени от гласовете ни, те се бяха оттеглили малко, но сега се бяха успокоили отново и се хранеха с водорасли по края на лагуната.

— Беше в Англия. Той… не можех да кажа, че е мой. Той е копеле, разбираш ли? — Бузите му порозовяха, сигурно заради изгряващото слънце. Той прехапа устна и продължи: — Не съм го виждал, откакто беше малък. И никога няма да го видя отново — освен на такова портретче. — Взе го от ръката ми и го хвана в дланта си като бебешка главичка. Примигна и се наведе над него.

— Страх ме беше да ти кажа — продължи тихо. — Защото щеше да си помислиш, че съм наплодил десетина копелета… защото щеше да си помислиш, че няма да ме е грижа толкова за Бриана, ако знаеш, че имам и друго дете. Но не е така, Клеър… обичам я много повече, отколкото мога да изразя. — Вдигна глава и ме погледна в очите.

— Ще ми простиш ли?

— А ти… — Думите почти ме задавяха, но трябваше да ги изрека: — Обичаше ли я?

На лицето му се появи огромна мъка, но той не се извърна.

— Не — каза тихо. — Тя… ме искаше. Трябваше да намеря начин… трябваше да я спра, но не можах. Тя искаше да легна с нея. И аз го направих, и… тя умря заради това. — Тогава най-сетне сведе поглед, дългите мигли скриваха очите му.

— Аз съм виновен за смъртта ѝ, пред Бог; вероятно по-виновен… защото не я обичах.

Не казах нищо, но докоснах бузата му. Той притисна ръката ми със своята, твърдо, и затвори очи. На стената до нас имаше гекон, беше почти същия цвят като жълтата мазилка и започваше да сияе в засилващата се светлина.

— Той какъв е? — попитах тихо. — Синът ти?

Усмихна се леко, без да отвори очи.

— Разглезен и упорит. Невъзпитан. Шумен. С ужасен характер. — Преглътна. — И прекрасен, хубав, весел и силен — каза така тихо, че едва го чух.

— И твой — добавих. Ръката му стисна моята, задържайки я върху наболата мека брада по бузата му.

— И мой. — Пое дълбоко дъх и видях блясъка на сълзи под затворените клепачи.

— Трябваше да ми се довериш — казах накрая. Той кимна бавно, после отвори очи. Все още държеше ръката ми.