Сияйни слова

— Князче?

— Убиецът е бил забелязан тук — каза Адолин. — В равнините, през нощта.

— Да. Чух съгледвачът да разказва на баща Ви.

— Нужен ни е план. Ами ако той ни нападне тук?

— Надявам се да го стори.

Адолин го изгледа и се свъси.

— От онова, което видях — обясни Каладин, — и от нещата, които научих за първото му нападение над стария крал, разбрах, че убиецът е зависим от объркването на жертвите си. Отскача от стените и по таваните; хвърля хората и те падат не накъдето трябва. Е, тук няма нито стени, нито тавани.

— Значи той може направо да си лети — намръщено отговори Адолин.

— Да — рече Каладин, усмихна се и посочи — понеже имаме — колко? — триста стрелци с лък.

Каладин беше използвал успешно способностите си срещу паршендските стрели, затова навярно стрелците с лък нямаше да погубят убиеца. Но можеше да си представи, че и на убиеца ще му е трудно да се справи с вълна след вълна от стрели, летящи срещу него.

Адолин бавно кимна.

— Ще говоря с тях, ще ги подготвя за тази възможност.

Отправи се към моста и Каладин тръгна с него. Минаха край Шалан, която бе все тъй погълната от рисуването. Даже не забеляза, че Адолин ѝ маха. Светлооките дами и техните развлечения. Каладин поклати глава.

— Знаеш ли нещо за жените, мостови? — попита Адолин, гледайки през рамо Шалан, докато минаваха по моста.

— За светлооките жени ли? Нищо. И съм признателен за това.

— Хората си мислят, че аз знам много за жените — продължи Адолин. — Истината е, че знам как да ги привлека — как да ги накарам да се смеят, как да ги заинтригувам. Не знам как да ги задържа. — Той позамълча. — Наистина искам да задържа тази.

— Тогава… може би да ѝ кажете това? — предложи Каладин и се замисли за Тара и собствените си грешки.

— Върши ли работа при тъмнооките жени?

— Не питате когото трябва. Напоследък нямам много време за жени. Доста бях зает с усилията да се опазя жив.

Адолин май почти не го слушаше.

— Навярно мога да ѝ кажа нещо такова… Изглежда толкова просто, а тя е всичко друго, но не и проста… — Пак се обърна към Каладин. — Както и да е. Убиецът в бяло. Трябва ни нещо повече от това да кажем на стрелците да са в готовност.

— Имате ли някакви идеи?

— Ти няма да разполагаш с Меч, но няма и да ти трябва заради… знаеш какво.

— Знам ли? — Каладин изведнъж се разтревожи.

— Аха… знаеш. — Адолин погледна настрани и сви рамене в опит да покаже безгрижие. — Онова нещо.

— Кое нещо?

— Онова… със… хмм, нещото?

Той не знае, разбра Каладин. Само налучква, опитва да отгатне защо се бия толкова добре.

И се справя много, много зле със задачата.

Каладин се успокои и дори откри, че се усмихва на неумелите опити на Адолин. Хубаво беше да усеща нещо различно от уплаха или тревога.