Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Кожата на вратата беше отметната и голото тяло на свещеника падна в колибата. Гласовете отвън се отдалечиха.
Александър се размърда и изстена. Роджър коленичи бързо до него. Усети миризма на кръв, топла медна миризма, която разпозна от коленето на лоса.
— Ранен ли сте? Какво ви направиха?
Отговорът дойде бързо. Когато обърна полуприпадналия свещеник, видя, че кръвта се стича по лицето и шията му и лъщи червена на огъня. Грабна расото му, за да попие раната, като отметна сплъстената руса коса и установи, че дясното му ухо липсва. Нещо остро бе отрязало част от кожата в квадрат около три инча точно под челюстта, едното ухо и част от скалпа.
Роджър сви мускулите на корема си и притисна плата към раната. Задържа го така и извлачи тялото до огъня, като натрупа останалите дрехи и двете кожи върху него.
Мъжът започна да стене. Роджър изми лицето му и го накара да пийне малко вода.
— Всичко е наред — шепнеше той отново и отново, но не беше сигурен, че свещеникът го чува. — Всичко е наред, не ви убиха. — Не знаеше обаче дали нямаше да е по-добре да го бяха убили; дали бяха искали само да го предупредят, или това бе началото на по-големи мъчения?
Огънят пак бе изгорял до въглени; на червеникавата им светлина кръвта изглеждаше черна.
Отец Александър потрепваше в леки конвулсии, които предизвикваха болки в раната. Той не можеше да се успокои, за да заспи, и Роджър започна да осъзнава изминаването на всяка минута.
Прокле се за безпомощността си; би дал всичко, за да облекчи болката му поне за миг. Това не беше просто от съчувствие, знаеше го; тихите стонове на свещеника не му позволяваха да забрави за мъченията и ужасът гореше в кръвта му. Ако свещеникът успееше поне да заспи, ако стоновете престанеха — вероятно мракът и ужасът щяха да се оттеглят малко.
За първи път си помисли, че разбира какво движи Клеър Рандал; какво я е карало да обикаля из бойните полета, за да се грижи за ранените. Като облекчиш болката и страданията на друг, облекчаваш и собствения си страх — а той бе готов на почти всичко, за да облекчи малко страха си.
Накрая, неспособен да понася повече прошепнатите молитви и сподавените стонове, той легна до свещеника и го прегърна.
— Тихо — рече му, устните му бяха близо до главата на Александър. Надяваше се, от здравата страна. — Спокойно. Reposez-vous.
Слабото тяло на свещеника потрепна до неговото, мускулите се сковаха от студа и агонията. Роджър потърка бързо гърба му, сгряваше с дланите си измръзналите крайници и издърпа и двете прокъсани кожи над тях.
— Ще се оправиш. — Говореше на английски, знаеше, че няма значение какво казва, важно беше да казва нещо. — Спокойно, всичко е наред. Да, точно така. — Говореше, за да разсее не само него, но и себе си; усещането за голото тяло на Александър бе смътно шокиращо — както защото му се струваше неестествено, така и заради обратното.
Свещеникът се притискаше към него, отпуснал глава на рамото му. Не казваше нищо, но Роджър усещаше влагата на сълзите му по кожата си. Принуди се да го прегърне по-здраво, галеше го по гърба и се надяваше да накара ужасното треперене да спре.
— Можеше да си куче — каза Роджър. — Пребито улично куче. Щях да го направя, ако беше куче, разбира се, че щях. Не, нямаше — промърмори на себе си. — Щях да извикам проклетите кучкари, по дяволите.
Погали Александър по главата, като внимаваше да не докосне раната, и настръхна при мисълта, че може да докосне този разранен, кървав ужас. Косата по тила на свещеника бе пропита от пот, макар че вратът и раменете му бяха като лед. Надолу тялото му бе по-топло, но не значително.
— Никой не би се отнесъл така с куче — промърмори той. — Проклети диваци. Ще извикам полицията. Да им пуснат шибаните снимки в „Таймс“. Ще се оплача в парламента.
Лека вълна от нещо, което бе твърде наситено със страх, за да бъде наречено смях, се понесе през него. Той стисна яростно свещеника и го залюля напред-назад в мрака.
— Reposez-vous, mon-ami. C’est bien, là, c’est bien.
55.
Пленничество II
Ривър Рън, март 1770 г.
Бриана завъртя мократа четка в края на палитрата, за да отстрани излишния терпентин. Потопи леко върха в зелено-кобалтовата смес и добави фина линия на сянка по края на реката.
Чуха се стъпки по пътеката зад нея, идваха откъм къщата. Разпозна разминаването в ритъма. Беше Страховитият дует. Напрегна се леко, като се опитваше да потисне порива да грабне платното и да го скрие зад мавзолея на Хектор Камерън. Нямаше нищо против Джокаста, която често сядаше с нея, докато рисуваше сутрин, за да обсъждат техниките на рисуване, стриването на пигментите и други такива. Всъщност дори ѝ беше приятна компанията ѝ, обичаше историите на старицата за детството ѝ в Шотландия, за бабата на Бриана и за другите Макензи от Леох. Но когато Джокаста доведеше вярното си Зорко куче, нещата бяха други.