Зовът на барабана [bg]

— Да. Баща ми беше свещеник.

— О! Може ли да попитам… ако ме убият, ще се молите ли за мен?

Роджър изпита внезапен студ, който нямаше нищо общо с безрадостното им обкръжение.

— Да — отвърна смутено. — Разбира се. Ако искате.

Свещеникът се изправи и тръгна неспокойно из колибата.

— Може и всичко да е наред — рече той, но сякаш се опитваше да убеди самия себе си. — Те още решават.

— Какво решават?

По-скоро усети, отколкото видя свиването на раменете му.

— Дали ще живея.

Като че ли нямаше подходящ отговор на това и те отново замълчаха. Роджър се сви до студеното огнище, за да отпочине болният му крак, докато свещеникът крачеше напред-назад и после най-сетне седна до него. Без да кажат нищо, двамата се приближиха един до друг, за да споделят топлината си; нощта щеше да бъде студена.

Роджър бе задрямал, завит с едната кожа, когато пред вратата се чу шум. Седна, примигващ от светлината на огън.

Влязоха четирима воини мохоуки; един стовари наръч дърва в огнището и хвърли факлата, която носеше върху купчината. Без да обръщат внимание на Роджър, те извлякоха отец Фериго за краката и грубо съблякоха дрехите му.

Роджър се задвижи по инстинкт, надигна се и веднага беше повален с удар. Свещеникът го погледна с широко отворени очи, сякаш го молеше да не се намесва.

Един от воините държеше факлата си близо до лицето на французина. Каза му нещо, което прозвуча като въпрос, а после, когато не получи отговор, прокара факлата надолу, толкова близо до тялото му, че бялата кожа засия в червено.

Пот изби по лицето на свещеника, когато огънят се задържа близо до гениталиите му, но успя да овладее изражението си. Воинът с факлата я бутна рязко към него и свещеникът потрепна. Индианците се засмяха и го направиха отново. Този път той бе подготвен; Роджър усети миризма на изгорени косми, но свещеникът не помръдна.

Когато се измориха от това забавление, двама от тях го хванаха за ръцете и го извлякоха от колибата.

Ако ме отведат… ще се молите ли за мен. Роджър бавно седна, космите по тялото му бяха настръхнали от ужас. Чуваше гласовете на индианците, които се отдалечаваха в мрака; но нито звук от свещеника.

Дрехите му бяха разхвърляни из колибата. Роджър ги взе и внимателно ги изтупа от прахта, после ги сгъна. Ръцете му трепереха.

Опита да се моли, но установи, че не може да се концентрира върху молитвата. Отново и отново повтаряше думите, но чуваше малко, студено гласче, което му казваше: „И когато дойдат да те отведат… кой ще се моли за теб?“