Каменният кръг [bg]

— И няма да станем по-популярни, ако до шест дни не са го открили — увери ме той. — Шест дни може да са достатъчни и от Синя планина до Кингстън да стигне клюката за посетителите на Макайвър — защото нали знаеш, че слугите знаят кои сме.

— Мамка му!

Той се усмихна и сърцето ми изпърха.

— Интересно се изразяваш, сасенак. Е, това означава, че трябва да намерим Иън до шест дни. Ще отида веднага в Роуз Хол, но мисля, че трябва да си почина малко преди това. — Прозя се широко зад ръката си и поклати глава, примигвайки.

Не говорихме отново, докато не стигнахме в Синя планина и минахме на пръсти през спящата къща до стаята ни.

Аз се преоблякох в будоара, хвърлих с облекчение тежкия корсет на пода и свалих фибите от косата си. Влязох в спалнята само по копринена камизола и видях, че Джейми стои пред френските прозорци по риза и гледа към лагуната.

Обърна се, когато ме чу, и ми кимна с пръст на устните.

— Ела да видиш — прошепна.

В лагуната имаше малко стадо ламантини — големите сиви тела се плъзгаха в тъмните кристални води и се надигаха сияещи като гладки мокри камъни. Птиците започваха да пеят в дърветата близо до къщата; но освен тях се чуваше само свистящият дъх на ламантините, когато се подаваха над водата — зловещ звук, като кух далечен вой, с който се зовяха.

Гледахме ги притихнали. Лагуната започваше да позеленява с първите лъчи на слънцето. В състояние на крайна умора, когато всички сетива са неестествено изострени, аз усещах Джейми така осезаемо, сякаш го докосвах.

Разкритото от Джон Грей ме беше освободило от повечето ми страхове и съмнения — и все пак оставаше фактът, че Джейми не ми бе казал за сина си. Разбира се, беше си имал причини — и то основателни, — но нима бе решил, че няма да опазя тайната му? Внезапно ми хрумна, че сигурно е замълчал заради майката на момчето. Вероятно я е обичал въпреки впечатлението, с което бе останал Грей.

Тя беше мъртва; какво ако я е обичал? Но все пак имаше значение. Аз мислех Джейми за мъртъв цели двайсет години и това не промени чувствата ми към него. Ами ако и той беше обичал така това младо английско момиче? Преглътнах малка буца в гърлото си, опитвах се да намеря кураж, за да го попитам.

Изглеждаше отнесен, малка бръчка набраздяваше челото му въпреки красотата на лагуната призори.

— За какво мислиш? — попитах накрая. Не можех да изрека другото, страхувах се да чуя истината.

— Просто имах предчувствие — отговори той, все още гледаше ламантините. — За господин Уилъби.

Събитията от нощта ми се струваха далечни и незначителни. И все пак беше извършено убийство.

— Какво?

— Ами отначало не можех да си представя, че е способен на такова нещо… кой би бил способен? — Замълча, прокара пръст по мъглата на кондензацията, образувала се по прозорците с изгряването на слънцето. — И все пак… — Обърна се към мен. — Може би разбирам. — Изглеждаше угрижен. — Беше сам… много сам.

— Чужденец в чужда земя — казах тихо, като си спомних стиховете, изписани пред очите на всички с дръзки черни мазки и изпратени да летят към отдавна изгубения дом, предадени на морето с криле от бяла хартия.