Зовът на барабана [bg]

След повече от седмица Роджър тръгна с една ловна дружина. Времето бе студено, но ясно и те се отдалечиха много и накрая успяха да убият лос. Роджър бе смаян не само от размерите на създанието, но и от глупостта му. Той разбираше настроението на ловците: нямаше чест в убийството на такова животно; само месо.

А месото беше много. Той беше натоварен като муле и допълнителната тежест смазваше още повече куция му крак; когато се върнаха в селото, куцаше толкова силно, че не можеше да настига останалите, а се влачеше далече след тях, като отчаяно се опитваше да не ги изпуска от поглед, за да не се изгуби в гората.

За негова изненада неколцина мъже го чакаха, когато най-сетне докуцука близо до селото. Грабнаха го, освободиха го от товара му и го поведоха към селото. Не го отведоха в неговата къща, а в малка колиба, която се издигаше в края на централната поляна.

Не знаеше достатъчно езика им, за да задава въпроси, а и не мислеше, че ще му отговорят. Блъснаха го в колибата и го оставиха вътре.

Вътре гореше малък огън, но беше така тъмно след яркия ден навън, че той за миг ослепя.

— Кой си ти? — попита сепнат глас на френски.

Роджър примигна няколко пъти и различи слаба фигура, която се надигаше от мястото си до огъня. Свещеникът.

— Роджър Макензи — каза той. — А вие? — Изпита внезапен и огромен прилив на щастие просто като произнесе името си. Индианците не го бяха попитали как се казва; наричаха го кучешка муцуна, когато им трябваше.

— Александър. — Свещеникът пристъпи напред. И той изглеждаше доволен и смаян. — Отец Александър Фериго. Vous êtes anglais?

— Шотландец — каза Роджър и внезапно седна, кракът му поддаде.

— Шотландец ли? Как се озовахте тук? Да не сте войник?

— Затворник.

Свещеникът клекна до него и го огледа с любопитство. Той наистина беше относително млад — в края на двайсетте или началото на трийсетте години, макар че светлата му кожа беше напукана и загрубяла от студа.

— Ще хапнете ли с мен? — Посочи към няколко глинени съда и кошници с храна и вода.

За него като че ли възможността да говори на собствения си език бе също толкова голямо облекчение като възможността на Роджър да говори свободно. Когато приключиха с храненето, вече бяха научили това-онова за миналото на другия — макар и не обяснение за настоящата им ситуация.

— Защо ме сложиха тук с вас? — попита Роджър, като избърса мазнината от устата си. Не мислеше, че е за да прави компания на свещеника. Подобна загриженост не беше характерна на мохоуките, доколкото бе забелязал.

— Не зная. Всъщност съм изумен да видя друг бял човек.

Роджър погледна към вратата на колибата. Тя помръдна леко; имаше някого отвън.

— Затворник ли сте? — попита той с изненада. Свещеникът се поколеба, после сви рамене и се усмихна леко.