Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Тя приседна на една скала до моста. Изумените войници зяпаха как вади принадлежностите си за рисуване. После Шалан почна да рисува.
— Добре — рече тя. — Продължавайте. Цял ден се мъча да скицирам последователността на разгъването на този мост. Проклети носачи.
Ама че жена.
Войниците боязливо продължиха с разполагането на моста. Разгръщаха го под бдителните погледи на три от далинаровите инженери, вдовици на офицери. Наблизо имаше и неколцина дърводелци, които да работят по техните заповеди, ако нещо засечеше или мостът се изметнеше.
Каладин стискаше копието и се мъчеше да разбере чувствата си към Сил и обещанията, които беше дал. Все някак можеше да оправи това. Нали?
Като видя моста, в ума му нахлуха мисли за някогашните пробези и той прие това като добре дошло разсейване. Разбираше защо Садеас предпочита простия, макар и жесток метод с мостовите отряди. Онези мостове бяха по-бързи, по-евтини и по-неподатливи на повреди. А тези грамади бяха тромави като тежки кораби, които опитват да маневрират в някой залив.
Естественото решение е във въоръжените мостови отряди, прецени Каладин. Хора с щитове и с пълната поддръжка на войската при заемането на позиция. Можеш да разполагаш с бързи и подвижни мостове и в същото време да не изоставяш хората си на изтребление.
Разбира се, Садеас искаше смъртта на мостовите, ползваше ги като примамка, та да не стигат стрелите до неговите войници.
Един от дърводелците, които помагаха при моста, разглеждаше някакъв дървен клин за закрепване и приказваше, че трябва да издяла нов. Видя се познат на Каладин. Набитият мъж имаше рождено петно на челото, засенчено от кепето му.
Каладин познаваше това лице. Дали не беше някой от далинаровите войници, загубил воля да се бие след клането на Кулата? Някои от тези мъже бяха минали на друга служба в лагера.
Разсея се заради идването на Моаш. Приятелят му вдигна ръка да поздрави другарите си от Мост Четири, които го приветстваха. Бляскавата Броня — пребоядисал я бе в синьо и с малко червено на свръзките — му стоеше учудващо естествено. Не бе минала и седмица, а Моаш вече се движеше с лекота.
Пристъпи до Каладин, после падна на коляно, а Бронята му изтрака. Отдаде чест с ръка на гърдите.
Очите му… бяха по-светли; жълтеникави наместо тъмнокафяви като навремето. Мечът му бе привързан на гърба в подсилена ножница. Само след ден щеше да го обвърже.
— Не е нужно да ми отдаваш чест, Моаш. Вече си светлоок. По-високо си от мен с някоя и друга миля.
— Никога няма да съм с по-висок чин от тебе, Кал — отвърна Моаш. Забралото на шлема му беше вдигнато. — Ти си моят капитан. Завинаги. — Той се усмихна. — Но направо не мога да ти опиша колко забавно светлооките се чудят как да се държат с мен.
— Очите ти наистина се променят.
— Аха. Обаче не съм един от тях, чуваш ли? Аз съм един от нас. Мост Четири. Нашето… тайно оръжие.
— Тайно ли? — попита Каладин и вдигна вежда. — Досега трябва да са чули за тебе чак в Ири, Моаш. От поколения насам ти си първият тъмноок, на когото се дават Меч и Броня.
Далинар дори даде на Моаш земи и приход, щедра сума, при това не просто по мерките на мостовите. Моаш продължаваше да се отбива да хапне яхния, но не всяка вечер. Доста зает беше да устройва новото си жилище.
В това нямаше нищо лошо. Съвсем в реда на нещата си беше. Отчасти това беше и една от причините самият Каладин да откаже Меча — и винаги да се притеснява да не разкрие способностите си пред светлооките. Дори да не откриеха как да му отнемат силите — боеше се от това, ако и да знаеше, че няма основание — можеха да намерят как да му отнемат Мост Четири. Неговите хора… самата му същност.
А може и не те да ти причинят това, каза си Каладин. Може сам да го направиш, по-добре от всеки светлоок.
Призля му при тази мисъл.
— Приближаваме — тихо рече Моаш, докато Каладин вадеше меха с вода.
— Приближаваме ли? — попита Каладин, свали меха и погледна през рамо оттатък платата. — Мислех си, че ни остават няколко часа, докато стигнем до мъртвата какавида.
Беше далече, почти на предела, до който войските достигаха при нападенията си. Аладар и Роион я бяха спечелили предния ден.
— Не това — отговори Моаш и се озърна. — Други неща.
— О. Моаш, ти… Искам да кажа…
— Кал, с нас си, нали? Каза, че си с нас.
Две обещания. Сил му заръча да следва сърцето си.
— Каладин — продължи Моаш, по-сериозно. — Даде ми Меча и Бронята, макар да ми беше ядосан за неподчинението. Има причина. Дълбоко в себе си, ти знаеш, че постъпвам правилно. Че това е единственото решение.